Битката при Сайпан: Най-масовата самоубийствена атака

Битката при Сайпан започва на 15 юни 1944 г., когато около 8 000 американски морски пехотинци пристигат на остров Сайпан в първия ден от нашествието. Военноморските бомбардировки на острова започват два дни по-рано, на 13, и имат известен ефект по отношение на отслабването на японската отбрана, но никакво количество обстрел не може да разклати решимостта на японските войници.

Веднага след като морските пехотинци започват десанта си, срещат жестока съпротива от японците, които са решени само две неща: победа или смърт. Борбата е интензивна, като всеки сантиметър територия на острова от 185 квадратни километра е спечелен за сметка на много американски животи.

Американците научават редица уроци от по-ранните си нашествия на контролираните от Япония острови Тарава, Куаджалин и Ениветок и прилагат това знание в Сайпан. Колкото и упорито да се бореха японците, за да отблъснат нашествениците, американските морски пехотинци се биеха с еквивалентна жар и твърдост, решени да превземат острова.

Ожесточените боеве провокират прояви на бруталност и от двете страни. Благодарение на топографията на острова с многобройните му планини, оттеглящите се японски войски успяват да се прикрият в дерета, скали и пещери и да ги използват за засада срещу морските пехотинци, често с опустошителни резултати.

В отмъщение пехотинците атакуват пещерите с огнехвъргачки, като понякога не проверяваха първо дали са заети от японски войски или японски цивилни, от които на острова има също значително количество. Японските войници изострят проблема с убиването на цивилни като умишлено ги използват за примамки в своите засади.

Емоциите ескалират и от двете страни с напредването на битката.

Междувременно, в морето, американските военноморски сили унищожават императорския японски флот, потъвайки три самолетоносача заедно със самолетите на тях. Всякакви надежди, които японските войски може да са имали за някакво облекчение на ситуацията, вече са пропаднали.

След няколко седмици борба е очевидно, че Япония ще загуби. До края на юни останалите японски сили и цивилни са събрани в северния край на острова.

Повечето други нации, в такава позиция, биха се предали в този момент. Но не и японците. Император Хирохито, когото японците почитат като полубог, издава трагично съдбоносна имперска заповед, когато до него стига новината, че Сайпан със сигурност ще бъде загубен.

В заповедта се посочва, че всички японски граждани – както войници, така и цивилни – на Сайпан трябва да се самоубият, вместо да се предадат на американците.

За обикновения западняк, отгледан в светска нация, подобна заповед би изглеждала напълно луда. Японците от епохата на Втората световна война обаче са отгледани в култура, в която ритуалното самоубийство е напълно приемливо и естествено средство за избягване на безчестието, наказание за позора и за възстановяване на нарушен социален ред. Япония проявява концепцията и по време на война – с прословутите нападения камикадзе и банзай срещу враговете им, както и самоубийства сепуку от офицери, загубили битки, което се нарича какуго но жисатсу („самоубийство на твърдост“).

Съответно генерал-лейтенант Йошисугу Сайто заповядва на всички японски войски на острова да се струпат и да умрат в чест на императора, в масово нападение срещу американските сили.

В най-големият банзайски бой за цялата война, 4000 японски войници – с най-боеспособните отпред, до болните и ранените отзад, куцащи или без оръжие, заедно с редица цивилни, които носят импровизирани бамбукови копия – нападат американските морски пехотинци и армейските сили в самоубийствен челен удар.

Последвалата битка продължава 15 часа и почти всички японски войски са убити – но не и преди да убият или ранят 650 американски войници. Атака се състои на 7 юли, а на 9 адмирал Търнър обявява, че Сайпан официално е в американски ръце.

Сайто и другите висши японски офицери, които остават, си прилагат сепуку в една от пещерите с мечовете си. Американските войски, уморени след месец ожесточени битки, решават, че най-накрая всичко е свършило. Но не – американците няма да почувстват дори за миг облекчение от убийствата и бруталността, защото им предстоят някои от най-грозните ужаси, на които щяха да станат свидетели.

Почитаемият император Хирохито не само заповядва на цивилните да извършат шудан джикецу („масово самоубийство“), но Японската императорска армия също така разпространява ужасяваща пропаганда за това какво ще сполети японските цивилни, ако попаднат в американски ръце. Според пропагандата те трябва да очакват да бъдат изнасилени, измъчвани до смърт или дори изядени от дивия враг.

И така, докато американците продължават напред след превземането на острова, останалите японски цивилни започват да изпълняват съдбовната заповед на императора.

Много самоубийства са извършени в Марпи Пойнт, в северния край на острова. Тук стотици хора скачат от две високи скали. Цели семейства скачат от там. Понякога родителите прерязваха гърлата на децата си, преди да ги хвърлят през ръба и след това да ги последват.

Други индивиди и семейства просто влизат в океана, докато вълните не ги поглъщат. Други групи се скупчват около гранати, които получиха от японски войници, и един от тях дръпва щифта.

В отчаян опит да спрат безсмислената смърт, американските войски залавят японски цивилни, от които искат да уверят сънародниците си по високоговорителите, че американците ще се отнасят любезно с тях, ако се предадат, и ще им дадат храна и подслон.

Някои решават да се предадат, след като чуват съобщението, но други остават твърди и верни на своя император и отнемат живота си – и живота на своите близки.

Няма официален брой за това колко цивилни се самоубиват в края на битката при Сайпан, но оценките обикновено варират от 800 до 1000. Това е една от многото големи трагедии на една война, белязана от масова смърт както на бойци, така и на невоюващи.

Днес мястото на масовите самоубийства се е превърнало в място, което много японци посещават на поклонение, за да утешат душите на мъртвите. Местните островитяни казват, че по скалите преди войната не са живели бели птици, но сега са пълни с ята от тях – и всяка бяла птица, според тях, представлява душата на човек, който трагично е загубил живота си там.