Сперматорея: Mъжката истерия, която удари Викторианска Англия

През XIX в. избухва истерия по отношение на заболяването сперматорея – изхвърлянето на сперматозоиди, причинено от забранени или прекомерни сексуални действия. И понеже е XIX в., появяват се редица сурови и екстремни „лечения“ за него.

В днешно време е доста малко вероятно да чуете за такъв случай. Може би защото сме го излекували? Не, защото сперматореята никога не е съществувала.

Произход

През Викторианската епоха сперматореята е била по-скоро културен феномен, не точно болест. Първите споменавания в обществената и професионалната среда са още през 40-те години на XIX век, а първоначалният вдъхновител е Клод Франсоа Лалема, чийто труд, озаглавен „Практически трактат за причините, симптомите и лечението на сперматорея“, е преведен през 1847 г.

Първоначално тя е смятана за отделно сексуално заболяване със собствени симптоми, но по-късно е описана като симптом на прекомерното отделяне на семенна течност. Като цяло се е смятало, че има два етапа: първият е бил прекомерното изтичане (от мокри сънища и преждевременна еякулация), а вторият е реакцията на организма след това (депресия, импотентност, свиване на тестисите и сперма в урината).

Причините варирали в много широки граници и понякога се свързвали с това, което хората тогава възприемали като „прекалено домушарски“ начин на живот. Предполагаемите причини включват:

• Фланелени панталони
• Пълен пикочен мехур
• Спане по гръб
• Меки легла
• Седене пред огъня
• Прекомерно четене на сантиментална литература
• Седене в железопътен вагон (в един случай някой еякулирал два пъти във влак, защото седял, вместо да стои прав)

Въпреки това повечето „експерти“ по онова време стигат до заключението, че основната причина е мастурбацията.

Особено странно за тази „болест“ е, че тя засягала предимно мъже от средната класа. Тези хора често са били достатъчно заможни, за да си позволят медицински грижи, докато в същото време са били и подходящи жертви за всяка сексуална паника, която е върлувала в обществото им. Страдащите често са имали професии, считани за високопоставени по онова време, като адвокати, военни или дори лекари.

Какво е било „лечението“?

Когато ставало въпрос за лечение на състоянието, начело заставали не непременно редови лекари, а хирурзи. По това време хирурзите невинаги са били възприемани като такива, каквито са днес, така че с това заболяване се появила възможността да се превърнат в експерти в областта и да подобрят социалното си положение.

Леченията са били различни, но някои от по-инвазивни в сравнение с други. „По-щадящите“ включвали анални пиявици, клизми, лаксативи, диуретици и супозитории. Едно особено мъчително лечение било пробождането на пениса с метални пръстени, покрити с химически дразнители, което да направи пациента толкова възпален, че да не иска да мастурбира, и не е изненадващо, че пациентите обикновено не повтаряли процедурата.

Друго често срещано лечение е каутеризацията, която има за цел да умъртви и унищожи нервните окончания в пениса, така че те повече да не са податливи на възбуда. Процедурата включвала вземането на тънък метален инструмент с топче накрая, покрит с разяждащо вещество като сребърен нитрат, и преминаването му през уретрата. Тази процедура била малко противоречива – някои твърдят, че е безопасна и безстрашна, докато други, че причинява ужасяващи странични ефекти като „видима агония“, което не е чак толкова изненадващо.

Успехи

Въпреки съществуването на тези мъчения-лечения, имало малка група, която все пак успяла да събере редица успешни истории. Участниците са Кортеней, Кълвъруел, Доусън и Милтън, всички членове на Кралския колеж на хирурзите. Тази група възприе по-цялостен подход, при който обсъждаше сексуалните преживявания в контекста на взаимоотношенията, като проявяваше специален интерес към психологическите и емоционалните измерения на еротичния живот.

Тяхната цел беше да се опитат да успокоят и консултират разтревожените мъже и да им помогнат да си възвърнат сексуалната мощ. Те използвали и по-малко страшно звучащи методи на лечение от изброените по-горе, като предписвали тоници, редовни физически упражнения, студени вани и „умерени сексуални контакти“.

В тази еволюция на болестта група хирурзи започва процес, при който не осъждат пациентите си, а ги успокояват и свеждат до минимум тревожността им. Въпреки че състоянието не е истинско, сперматорея наистина помогнала на някои групи хирурзи да започнат да разбират, че сексуалността и психологията са много взаимосвързани.

Краят на една епоха…

Наред с хирурзите, разбира се, се появили и шарлатаните, които се възползвали от мъжете, които били твърде отчаяни за помощ, за да поставят под съмнение знанията им (или по-важното – таксите) от страх да не бъдат изкарани сексуални маниаци.

Веднага щом навлизат шарлатаните обаче, хирурзите минават от изтъкване колко е разпространена болестта и какви мрачни са ѝ последиците към изтъкване на това, че тя всъщност изобщо не е много разпространена. В по-късните години се появиха призиви от тяхна страна, че всъщност истинската епидемия е от „фалшивата сперматорея“. Въпреки това явлението помогна на някои групи медицински специалисти да започнат да разбират взаимовръзката между сексуалността и психологията.