Замъкът Нойшванщайн и тъмната история зад логото на Дисни
Едва ли има човек, който никога да не е виждал логото на Уолт Дисни, което се появява в началото на всеки филм. Замъкът Нойшванщайн е впечатляващ и всяка година посреща хиляди туристи в Баварските Алпи. Подозираме, че екипът на Дисни е останал впечатлен от огромните кули и локацията му. Не случайно същият модел е използван в създаването на филми като „Спящата красавица“.
Макар и сградата наистина да грабва вниманието, историята зад нея се отдалечава значително от анимационните филми и приказките. Собственикът може да се похвали като запален оперен фен, който по-късно е обявен за луд и разбира се, умира при много съмнителни обстоятелства. Самият дворец никога не е бил плануван да се превръща в туристическа атракция. Създателят му имал желание да построи място, където да получи убежище, докато бавно и сигурно се отдалечава от реалността.
Лудвиг II обичал от много малък театъра и ролите, които сам си поставял, докато живеел в кралския двор. Майка му – Мари от Прусия споделя, че любимото занимание на малкия Лудвиг, който скоро щял да стане цар, било да се преоблича и да имитира обкръжението си. Лудвиг можел да се похвали с много сериозно и почти безумно въображение, което винаги се насочвало към драмата. Дворецът Хоеншвангау (където израснал Лудвиг) е построен през 1832 г. в готически стил, а стените приютили най-различни немски легенди и поети. Един от любимците на бъдещия крал е Лоенгрин – немски рицар на Свещения грал, който пътувал на лодка теглена от лебеди.
Когато Максимилиан II умира внезапно през 1864 г., Лудвиг II получава властта, тогава е на 18 години. Осъзнавайки, че няма абсолютно никакви познания в политиката, а и защо изобщо да се занимава с нея, новият крал кани своя любим композитор – Вагнер за оперния фестивал в Мюнхен. Вагнер също обожавал немските средновековни легенди и побързал да напише оперна версия за историята на толкова възвишения войн с лебедова лодка. Събитието се случва през 1850 г. и все пак трябва да отбележим още една любопитна подробност. До днес Вагнер може да се похвали като автор на някои от най-дългите оперни произведения. Причината за това решение се крие във факта, че тогава заплащането се оформяло около дължината на музикалното произведение. Когато срещата се случва, композиторът ще допълни в дневника си:
„Днес бях представен на него. За съжаление той е толкова красив и мъдър, извисен и господарски настроен, че се страхувам, че животът му трябва да избледнее като божествен сън в този базов свят. Не можете да си представите магията на неговото отношение. Ако остане жив, това ще бъде голямо чудо!“
Не е ясно дали Вагнер е просто лош пророк или късметът на Лудвиг е приключил много бързо, но само две години по-късно, Бавария и Австрия преживяват зловеща и унизителна загуба от Прусия в така наречената война на седемте седмици. Лудвиг губи всичкита си власт, но поне получава замъкът на баща си, в който може да избяга и да продължи да рисува и краси своята фантастична реалност. Освен това я посвещава на Вагнер. В някаква далечна фантазия, Лудвиг продължавал да вярва, че изпълнява опери за величествени рицари, докато животът извън пределите на замъка продължавал да се движи с пълна сила. Топлите чувства към Вагнер продължават с писма и планове за нов и още по-магически замък, за да може изкуството да продължи.
Дори наема художник от Мюнхен да направи планове и да начертае няколко схеми. В проекта за новата сграда били заложени 200 стаи, опера, градини и „Рицарска баня“, в която всички рицарски ритуали. Дори pрисъствала и последната вълнуваща техника от 1869 г. – електрическата крушка. По същото време започва и строежа, но едва след 15 години семейството може да се нанесе в първото завършено крило. Голяма част от стаите, които трябвало да служат за приютяване на оперните почитателите, били заменени с тронна зала, но вместо трон, там стоели орнаменти и стенописи – всички вдъхновени от рицарската литература.
В този замък, владетелят често наемал музиканти за частни изпълнения, разхождал се нощем из пустите стаи и освен това бил забелязван в средновековно облекло да кара шейни през зимата. През 1885 г. се оказва, че построената сграда е успяла да натежи много сериозно на баварската хазна. Банките поискали да приберат заема си, но Лудвиг нямал и стотинка. При евентуална заплаха, че страната ще бъде фалирана, министрите бързо разжалват владетеля, който и без друго служил като проформа.
Обвиняват го в лудост и обясняват, че страната няма нищо общо с него. Така и не става ясно дали наистина е луд. Властите изпращат психиатър, за да направи преглед, но той така и не се завръща. В замъка откриват Лудвиг II да плава удавен в банята. Мнението на психиатъра също не може да помогне, защото той плавал до кралско величие – също мъртав. Замъкът се прекръства на Нойшванщайн. Няколко седмици, след смъртта на краля е отворен за посещения, защото трябва да изплати натрупаните дългове. И така на година през него минават около 1.4 милиона туристи. Макар и самият владетел да не е имал такива планове.
Заглавна снимка: By Thomas Wolf, www.foto-tw.de, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27899216
