Кой реши кои книги да бъдат включени в Библията

Нека започнем с нещо, което може да не се хареса на някои хора: Библията – книгата със свещените за християните по света текстове – не е създадена в състоянието, в което е днес. Цялата тя е сборник от различни разкази, наставления, пророчества и стихотворения, писани от различни хора в продължение на стотици години. Още по-съществено е, че самите текстове, които сега съществуват в нея, са подбрани от различни други текстове, написани от хора, а не от божество.

Популярна грешка

Библията си има история и тя е сложна. Това може би не изненадва никой, който е чел станалата популярна през 2003 г. книга на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“. Според художественият (и съмнителен от историческа гледна точка) разказ на Браун книгите, които съставляват Библията, са официално подбрани и съставени от Никейския събор през 325 г. от н. е. под ръководството на Константин I, който иска да определи християнската доктрина и вяра.

Въпреки че Съборът със сигурност се състои в момент на криза в Църквата, той не се занимава с библейския канон. Тази информация се превръща в съвременен мит, който остава и след първоначалния скок на популярността на книгата. В действителност Никейският събор се събира, за да обсъди естеството на Троицата (че Исус е едновременно и син, и баща, и свети дух), наред с други неща.

И така, кой тогава решава кои книги да влязат в Библията? В крайна сметка това не се определя от един човек или една конкретна група хора; Библията е била многократно преглеждана и променяна по различно време в продължение на много по-дълъг период.

Създаване

Важно е да се помни, че самите книги, свещени или не, си имат своя собствена история. Преди изобретяването на печатарската преса около 1440 г. една книга е трябвало да бъде направена на ръка – бавен и трудоемък процес. Но още преди това текстовете на Светото Писание са били съхранявани на отделни ръкописни свитъци (нито един от които не е оцелял до днес).

През целия 1 до 4 век от н. е., а и след това, различни църковни лидери и учени спорят за Библията и за това кои текстове трябва да бъдат включени в канона. И в повечето случаи те обявяват опонентите си за еретици, ако не са съгласни с тях.

В тази игра съответно побеждават най-силните и влиятелни гласове и с течение на времето книгите (свитъците), считани за авторитетни и автентични от тези, които ги използвали, били добавяни към канона. Неодобрени са загърбвни.

Въпреки че голяма част от този процес приключва в края на IV в. от н.е., споровете за текстовете в Библията продължават и през XVI в., когато Мартин Лутер публикува своята Немска Библия – първия местен превод на християнските писания.

Но какво става с отхвърлените текстове?

Има много книги, които са били отхвърлени от Стария и Новия завет. Въпреки че не всички от тях оцеляват, знаем, че са съществували, защото са били включени в различни списъци, разпространявани сред последователите на ранната Църква. Сред тях са Дидахи (или Поучението на дванадесетте апостоли), Пастирът на Ермас, Апокалипсисът на Петър, Посланието на Варнава и Посланието на Климент. Имало е и други (включително забранени книги, които не са попаднали в списъка).

Тук си струва да се отбележи, че много от тези текстове не са били отхвърлени, защото са съдържали някакво тайно знание, окултен принцип или нещо подобно. Те просто са били оценени като по-малко авторитетни или лишени от духовна същност.