Хипотезата за Червената кралица: Безкрайната борба, която стимулира еволюцията

Когато става въпрос за естествен подбор, животните трябва постоянно да се адаптират, за да оцелеят в борбата с конкурентни организми и врагове, които от своя страна също постоянно се развиват.

Идеята в хипотезата за Червената кралица е описана за първи път от Лий Ван Вален през 1973 г., който я нарича „нов еволюционен закон“. По същество той показва, че видовете не само еволюират, за да се приспособят към заобикалящата ги среда, те еволюират и съвместно с други видове. Изглежда, че еволюцията все пак ще се случи, защото организмите трябва непрекъснато да се адаптират, само за да могат да се справят с конкуренцията за природни ресурси.

Видовете непрекъснато се променят, но всъщност не стават по-приспособени спрямо конкурентите, защото и те непрекъснато еволюират. Следователно всички трябва да гребат срещу течението, само и само да останат на едно и също място, защото в противен случай ще изостанат.

Наименование на хипотезата е препратка към разговора между Алиса и Червената кралица в книгата на Луис Карол „Алиса в Огледалния свят“, в който кралицата заявява: „Ето, виждате ли – за да се задържите на едно и също място, е необходимо да тичате колкото се може повече.“

Учените се позовават на тази хипотеза, за да обяснят еволюцията на сексуалното размножаване. Както Британско кралско научно дружество обяснява : „Идеята започва, като се има предвид, че гостоприемниците и паразитите еволюират заедно. Ако гостоприемниците са сексуални женски, те могат да създадат потомство, което е генетично напреднало да се справя със заразяването с паразити. Ако обаче гостоприемниците са клонирани женски, тяхното потомство няма способността да бъде толкова генетично разнообразно и ще бъде по-податливо на атаки от паразити. По този начин коеволюцията с паразитите не позволява на клонингите да вземат превес и дава предимство на половите видове.“

Един друг начин да си представим хипотезата за Червената кралица е взаимоотношението хищник-жертва между, например, заека и лисицата. За да избегнат гладните лисици, зайците могат да еволюират и да станат по-бързи. Едновременно с това обаче лисицата също еволюира да бяга по-бързо, което пък след това стимулира заека да еволюира пак, за да бяга по-бързо. Така двата вида се изправят един срещу друг в една безкрайна битка.

Особено интересен пример е съвместната еволюция на птиците, пеперудите и отровните растения. Растението асклепиас (известно още като млечок) е еволюирало да произвежда токсични съединения в опит да спре насекомите, които ядат листата му. Пеперудата монарх (на главната снимка най-горе) обаче развива устойчивост към тези токсини, което ѝ позволява да яде растението.

В следващата глава от историята птиците пък придобиват същата генетична мутация, която им позволява съответно да похапват пеперуди монарх, без да се отровят. Кой знае какво ще последва в тази сага, но да се надяваме, че млечока ще реагира своеобразно и интересно.