Тежестта на короната: Хуну – основоположникът на династия Мин
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През 60-те години на ХХ в. в своя обширен труд „История на Източно азиатската цивилизация“ известният американски историк Джон Феърбанк определят един период от съществуването на Китай като „една от най-великите ери на уредено управление и обществена стабилност в човешката история“. Става дума за период от близо три века, по време на който Поднебесната империя е управлявана от последната династия, основана от етнически китайци.
В превод името й означава „светлина“ или „блясък“, а в световната история остава известна като Великата Мин. Именно в тези столетия, Китай се превръща в световна сила с близо едномилионна постоянно действаща армия и силен военен флот. Търговията и икономиката са в разцвет, а в държавата се реализират едни от най-мащабните строителни проекти, сред които е и изграждането на Забранения град в Пекин. Силата на династия Мин води началото си от една противоречива и изключително силна личност.
В превод името, което си дава – Хуну, означава „изключителен боец“ или „храбър воин“. Личната му история е сякаш излязла от приказките. От крайна бедност той се издига до император на Китай, отхвърляйки управлявалата близо един век монголска династия Юен. Самоук, смел и жесток са само част от характеристиките на този владетел. Той се слави както с военните си успехи и административни реформи, така и добилите печална известност тежки наказания, плод на неговата мнителност и избухлив характер.
Рожденото му име е Джу Юенджан и той идва на бял свят през октомври 1328 г. в едно малко село в дн. префектура Фуян, провинция Анхуей. Баща му и майка му са бедни селяни, които едва свързват двата края. Семейството живее в такава нищета, че част от братята и сестрите на Джу са давани за отглеждане на чужди семейства. През този период населението на Китай се бори с глад и чума.
Периодично държавата е разтърсвана от селски бунтове, плод на тежката данъчна система и от природни бедствия като суша и наводнения. Семейството на бъдещия император не е изключение и преди да навърши 16 години, той губи почти всичките си близки, заради разпространилия се глад. За да се спаси от тази сигурна смърт, младия Джу се замонашва в местния будистки манастир Хуачанг. Скоро обаче средствата на манастира се изчерпват и той е помолен да напусне неговите предели. През следващите три години, Джу Юенджан обикаля Централен Китай, просейки подаяния от всеки минувач. Когато положението малко се подобрява, той се завръща в манастира Хуачанг. Благодарение на своето усърдие, Джу се научава да чете и пише.
През тези години страната продължава да е разтърсвана от селски бунтове, нападения от банди и бунтовнически групировки. Една от най-влиятелните сред последните е Движението на червените тюрбани. Те са наричани така, заради червените кърпи, които носят на главите си, но реално са разклонението на известната и считана за радикална будистка групировка „Белият лотос“. Членовете на Белия лотос вярват, че предстои идването на будисткия месия или т.нар. „крал на светлината“. Това тайно общество възниква още през XII в., а в началото на XIV в. Ксинг – един от монасите, членуващи в него –, оглавява бунт.
Той е толкова кървав, че според легендите тогава последователите му оцветяват белия лотос с кръвта си и така се появява Движението на червените тюрбани. Тези монаси основно протестират срещу насилствения труд, който правителството налага, за да построи своите грандиозни проекти като Големия канал, който свързва река Яндзъ и Жълтата река. По време на поредния сблъсък между Движението на червените тюрбани и правителствените сили, манастирът, където живее Джу Юенджан става сцена на бойните действия и е изгорен до основи. Пред 24-годишния младеж остава само един избор – този на оръжието и той поема по начертания от съдбата път заедно с оцелелите членове на тюрбаните.
Това е преломен момент в живота на Джу, след който започва постепенното му издигане във военната йерархия на групировката. През 1352 г. той се жени за Ма – мила и изключително ерудирана дама, която е предадена за отглеждане на Ксинг, основателя на армията на червените тюрбани. Съпругата на Джу ще се окажа много важна спътница в живота му занапред. Тя си остава първа императрица, въпреки десетките наложници. Спорно е дали изобщо му ражда деца или осиновява първородните му пет синове и дъщери. През целия си живот, дори вече като императрица, тази благородна дама остава изключително смирена.
Облича се скромно и яде обикновена храна. Винаги показва грижа за населението и възпитанието. Години по-късно благодарение на нейната намеса е пощаден живота на историка Сонг Лиен. Тя е една от малкото, която си позволява да стои с императора, когато избухливият му нрав се проявява и дори, когато той решава да я лиши от правомощията й, тя отбелязва, че както той е баща на народа, така тя е майка на поданиците му, а една майка никога не изоставя децата си.
В средата на XIVв. Джу Юенджан все още не е император, но е поел по пътя към върха. Благодарение на брака си и на уменията си като воин, той започва бързо да се издига в йерархията на червените тюрбани. През 1355 г. той става военачалник на Движението, а година по-късно той успява да завземе град Нанкин (провинция Дзянсу, Източен Китай). Джу превръща града в свой щаб и разполага в него своята 20-30 000 армия.
Допреди Джу да се присъедини към тюрбаните, те се борят за възстановяване на старата династия Сун, която управлява Китай в периода X-XIII в. Вече начело на това движения, Юенджан започва да прокарва собствените си амбиции за завземане на властта в държавата. Той дори се опитва да получи благородническа титла като областен управител на провинция Ву. Джу се обгражда от талантливи съветници, сред които политикът Чжу Шенг, артилерийският експерт Дзяо Ю и военният стратег и философ Лиу Боуен.
През следващите години, Джу води поредица от успешни военни кампании. Една от най-големите му победи срещу монголската династия Юен е през 1360 г. в битката при езерото Поянг. Няколко години по-късно умира и последния претендент за китайския престол, произхождащ от династия Сун. Така пътят към трона остава свободен за амбициозния Джу. През 1368 г., в първия ден на новата Лунна година, Джу Юенджан провъзгласява себе си за император на Китай, приемайки името Хуну. Именно тогава той полага основите на новата управляваща династия – Мин.
Неговото близо тридесетгодишно управление е белязано както от големи успехи, така и от мрачни епизоди. За да може да обедини страната, Хуну въвежда своеобразна абсолютистка власт, централизирайки управлението в ръцете на императора. Първоначално той започва поетапно да подменя бюрократи от монголски произход с китайци. За избор на лица, които да заемат административни постове, той връща т.нар. Конфуцианска имперска система за държавна служба. Съгласно нея бюрократите се избират с доказване на отлични познания по литература и философия. За да централизира властта в ръцете си, Хуну премахва длъжността на „съветника“ и силно ограничава влиянието на евнусите.
Тъй като произхожда от селско семейство, не е изненада, че една от най-големите реформи, които Хуну прокарва е аграрната. Той въвежда т.нар „Жълти счетоводни книги“ и „Рибарско счетоводство“. Чрез тях държавата не само налага данъци върху населението, но и подсигурява селяните да не бъдат лишени от своите земи. Императорът въвежда нова административна система, съгласно която селските райони са разделени на общности от 110 домакинства. Тази система е наречена „лия“ и общностите имат задължението както да събират данъците помежду си, така и да предоставят работна ръка за местната власт.
Вътрешната миграция в държавата е забранена. Реално Хуну не е поддръжник на търговското съсловие, но въпреки неговите рестрикции, благодарение на подобренията във вътрешната политика, по време на неговото управление търговията също е в подем.
След като взема властта Хуну не забравя и своите бойни другари. Аристокрацията е заменена с ново благородническо съсловие, съставено от неговите другари от бойното поле. Монголите продължават да са заплаха за империята, затова през всичките 30 години на трона Хуну поддържа постоянна армия. По време на война, войниците се събират от всички краища на империята, а след като бойните действия приключват – същите се връщат по родните си места, но не биват разпускани.
Точно обратното, те стават малки бойни поделения на местната власт. Когато е в бойна готовност, армията е разделена на военни масти, всяка от които се състои от 5600 души, разпределени в пет батальона и десет роти.
Друга важна промяна във вътрешната политика, въведена от Хуну, е реформата на правната система. Новият кодекс се нарича Да Мин Лу и в него се отделя значително внимание на семейните отношения и също така се узаконяват правата на робите. Наравно с тези дългоочаквани от обществото промени обаче се въвежда и една жестока система на наказания. Съгласно кодекса за почти всяко престъпление се налагат изключително сурови наказания, а на 1000 от тях – присъдата е смърт.
Съгласно правната система, въведена от Хуну, се узаконяват няколко вида екзекуции, като най-популярни стават виновникът да бъде одран жив или бавното рязане. Особено жестоки са наказанията за корупция и държавна измяна. Като за второто се приема всяко несъгласие с волята на императора. Хуну създава и своя тайна полиция – Охраната с бродираните униформи, която има пълното право да арестува и наказва по свое усмотрение провинилите се.
Спорно е дали жестокостта на Хуну произлиза от характера му или от обзелата го параноя, след като се възкачва на престола, но по негово време има няколко известни „чистки“. Първата е през 1376 г., когато няколко хиляди държавни служители са избити заедно с целите им семейства. Характерно при чистките на Хуну е, че се наказва не само провинилия се, но целия му род и близките приятели, въобще всеки, с когото е можел да заговорничи. Само най-невръстните деца са пощадявани като са давани в робство.
През 80-те години на XIV в. е проведена още по-голяма чистка, когато са екзекутирани над 15 000 държавни служителя, заедно със семействата им. В края на управлението си той дори посяга на тримата най-велики генерала в китайската армия, наказвайки ги със смърт. По повод неговата жестокост, на Хуну се приписват следните думи: „На сутринта наказвам няколко; до вечерта други извършват същото престъпление…Въпреки че труповете на първите не са премахнати, вече други следват по пътя им“. Мнителността на императора не избягват дори членовете на Белия лотос. Макар и да са му бойни другари, след възкачването си на престола, той обявява движението отново за незаконно.
По отношение на външната политика Хуну следва простата идея – да поддържа мир със съседите си и да укрепва собствената си държава. На своите наследници той дори оставя документ, който съдържа списък с 14 страни, с които Китай не бива да воюва, а да поддържа приятелски отношения. Заветът му към тези след него е да спазват същата умерена външна политика, съвет, който наследниците му забравят. Докато той управлява в Китай има своеобразна свобода на вероизповеданията. Съгласно запазените сведения, самият император макар и будист, е бил любител на исляма и по негово време се строят немалко джамии.
През 1398 г. Хуну издъхва в Нанкин. Той оставя 26 синове и заради преждевременната смърт на първородния, в продължение на няколко години се водят граждански войни. Управлението на Хуну е белязано както с укрепване на държавата и подобрение на положението на селяните и робите, така и с кървави бани, достойни за злодей от приказките. Въпреки своите недостатъци и грешки, Хуну е смятан за един от най-великите владетели на Китай, изминал дългия път от крайната бедност до трона на Небесния император.
Снимки: Wikipedia
