Нокаут

София, сутрин, полу-празна спирка, часовника на ръката ми показва някъде 7ч и 15. Чакащите превоз сме се строили под конец на бордюра, подредени сме като пилета на джанка и наблюдаваме далечината. Ако ни погледне отстрани някой човек, вероятно ще му заприличаме на нощната вахта на Титаник, взираща се за айсберги в безкрайната океанска шир. Айсберги откъм Красно Село няма да доплуват – всички дебнем за маршрутка.

Хоп – отдалече се задава една елегантна, бяла Газела. Всички я забелязваме едновременно в леката утринна мъгла как плавно се плъзга по булеварда. Прави го грациозно като Мая Плисецкая във финалната част на Лебедово езеро. Гумите на газелката мъркат ли, мъркат по влажните павета и я бутат към нас, закъсняващите за работа. „Белият лебед“ спря и разтвори крилото си, сиреч вратата, за да могат се вмъкнат няколкото ощастливени чакащи. Аз игнорирам поканата, тъй като не е необходимият ми номер превоз.

В този момент зад гърба си дочувам топуркане – обръщам се и гледам как двама младежи тичат по алеята, примерно на петнадесет метра разстояние един от друг. Вторият е по-бавен, изостава и с всяка крачка неистово крещи:
– “ Задръжте го!…. Задръжте го!“ …Дръжте го… мамка му!“
До мен стои един бодър пенсионер. С червени бузки, нахлупил до вежди черното си таке, явно бивш военен, ако съдим по зеления му шлифер, с отстранени от държащите го копчетата пагони. Първият от тичащите юнаци по алеята вече задминава мен и нахлупеното таке и таман да наближи вратата на таксито …. в този момент изненадващо светкавично ръката на военния шлифер замахва и го трясва с все сила по лицето с чантата!

Тичащия младеж пада по гръб в нокаут, стисканите под мишницата списания и вестници се разпиляват по паветата!

Минава цяла една секунда, а аз все така стоя безмълвен в епицентъра на титаничния сблъсък. Ошашавен съм и гледам дядката с празна от всякаква мисъл глава. Минава още една секунда, през която виждам с периферното си зрение как вторият от двамата тичащи вече наближава като тайфун нашето местоположение. С два леопардови скока и без да обръща никакво внимание на цялата сценка, той прескача изпруженото тяло на нокаутирания от пенсионера съкварталец и се шмугва в маршрутката! Вратата на бялата газелка изскърцва и хлопва мощно след неговия задник, а аз все още стоя като каменен истукан и не мога да да повярвам на очите си какво става тука бре!

Споглеждаме се с един друг човек от бордюра и безмълвно се юрваме да помогнем на горкия проснат от неравната среща с кожената чанта.
– „Еми помислих, че си крадец и му бягаш или нещо или подобно бе младеж…аз такова… па нали оня другия викаше да те задържим…..да те задържим!“ – извиняваше се зеления чорап на нокаутирания гражданин, който събираше списанията си по паважа.

Чак сега разбрах какво значи първата половина от тази народна мъдрост: „След автобус и жена не се тича“ – защото току виж са взели, та са те праснали с кожена чанта право в лицето.

За втората част още трупам опит.