За талантите и телевизионната лоботимия
Нищо че в Библията пише „В началото бе словото” всички знаем – музиката е най-най-най-великото изкуство.
Най-изящното, най-метафоричното, ако мога така да се изразя. Музиката успешно преборва езиковите бариери. И вече е лишена в голяма степен от елитаризъм. Все още е скъпо удоволствие да идеш на опера в Москва, да речем, но в Русия има един тв канал, казва се „Култура” и той така и така прави великолепни заснемания на всякакъв вид спектакли, не само оперни. И ги качва в интернет. Така че рано или късно, в която и точка на света да се намираш, драги зрителю, можеш, стига да имаш ухо за класическата музика, да гледаш колкото си пъти искаш Анна Нетребко. Можеш да гледаш, когато си искаш, класически концерти, удобно седнал в креслото си, или да го гледаш на кино, както напоследък е модерно да се прави не само у нас. Лайфовете на Метрополитан Опера се прожектират и в софийски кино салони. В реално време.
И не става дума за някаква тежка псевдо арт претенция, не. Ако нямаш пари или време да отскочиш до Атина, да речем, за да видиш на живо Роби Уилиямс, или Лейди Гага, или който там си искаш- негов концерт с висока резолюция на качеството те очаква на един клик разстояние. И това е добро. Това наистина е добро. За потребителя. Той, потребителят си ти, зрителю! Теб те бомбардират с реклами, теб ще те въвлекат в поредното- реалити-предаване, теб ще те излъжат, че си фактор, че от теб зависи съдбата на любимеца ти, в твоя джоб бъркат, за да цъкаш есемес. Звучи ли ти познато, а? Звучи ти – добре дошъл в клопката. Удобен е капанът, няма мърдане. Ти и не искаш. Жертва си, но не знаеш. Или не ти дреме. Което е почти едно и също.
Сграбчил те е в пипалата си особен вид октопод – телевизията от началото на XXI век. Развлекателната такава. Не публицистична. Тя замря. Световният народ не иска, или не може, или е забравил да мисли. Има една нова държава. Появи се. Самосъздаде се. Или я създадоха – все едно. Тя покрива по територия всички останали държави в света. На всички континенти. Държавата Телевизиландия. Поданикът на Телевизиландия иска да се забавлява. Колкото повече фън – толкова по-добре. Поданикът си ти, уважаеми зрителю!
Добре дошъл във фабриката за дебили, във фермата за олигофрени. В помийната яма на световния музикален шоубизнес. В българските му смешни и жалки подразделения, в мижавите им напъни да произведат звезда. Музикален формат за търсене на таланти има вече в ефира на всяка една голяма частна телевизия. Очаквам скоро и по кабеларките. Националната се дърпаше, ама и тя поддаде. Нейното шоу поне имаше образователна цел. И нито един от тези формати не е наш,български. И това не е фатално, отбелязвам го. А и кога пък българският телевизионер, този, който работи в развлекателния жанр е създал нещо оригинално.
Леко е притеснителен фактът, че на територия като нашата с брой население като нашето няма как, статистически не е възможно, да има огромен брой неоткрити таланти. Но това не е важно. Никак. Пускай пушеците, нека кандидатите за звезди да кашлят, докато пеят, облещи насреща им прожектори, вкарай в залата платена масовка, която да пляска с ръце по команда, доведи роднини, които да плачат с повод и без такъв и ето- основната част от рецептата е готова. И какво от това, че форматите са франчайз?
Нищо от това, зрителю, нищо! Нека не ти дреме, че водещите по цял свят са обучени, тренирани да се споглеждат удивено, да ахкат, да охкат, да стават на крака, да отронват по някоя сълза къде от умиление, къде защото е влязъл малко грим в плачещото око. Нищо от това, че тази задължителност е плашеща в зомбираността си. На теб, зрителю, не ти пречи, че едни и същи типажи, едни и същи човешки тъжни истории насилено търсят и продават съчувствие. А ако имат и талант- още по-добре. Зрелища, зрелища, и малко хляб – това още древните римляни са го разбрали. Дали ще е сирак с наднормено тегло, малко и красиво момченце/момиченце, леля на средна възраст с мъжки мустак, детенце на инвалидна количка, или надзирателка – мъжкарана в затвор – няма значение. Формулата е една: Грозното патенце на финала се превръша в красив лебед. И печели. И ти ръкопляскаш, зрителю! И си дал лев и нещо от парите си. Или два лева и нещо, или стотинки. Няколко пъти поне, защото цената не е важна. Ти си доволен. Нали си помогнал на поредната звезда по пътя към успеха й. Нищо че у нас той е не просто нулев, а клони към отрицателно число. Нищо че пазарът ни е мизерен, и че едни и същи не особено талантливи хора аранжират, пишат и режисират музикалните продукти.
Нищо че заемките им от другаде са явни. Нищо че вече изхабените и зле поддържани лица са журито на различни предавания и в едната, и в другата големи частни телевизии. Нищо че така принципът за конкуренция е тотално подменен.
Това за теб, драги зрителю, не е важно, ти чак толкоз не придиряш. Октоподът те е стиснал здраво в пипалата си и те лъже, че ти, Негово величество зрителят, си главният виновник за колосалния успех на поредното прилично пеещо момче/момиче, което никога, никога, никога няма да стане звезда. Което ти, властелино на телевизионните канали с дистанционно в ръка ще забравиш още след първия му посредствен видео клип. Но нищо, нали умният ни български народ е казал: „Нова булка- нов късмет”, преведено на телевизионен език звучи така: „Нов сезон – нова звезда”. Догодина, до амина, зрителю!
*Авторът на тази статия не гледа телевизия повече от петнайсет години, никога, по никакъв повод. Защото беше жертва на телевизионно многообразие и защото разбра, че му краде ценно време. Сега виси в интернет. Да видим докога.
** Авторът на тази статия познава двама от победителите в подобен род формат. Намира ги за наистина талантливи. И за обречен на световно неслучване.
