shareit

Тънка червена линия

| от | |

books-text

Йоана Малинова

Имало едно време един червен молив. Той бил съвсем обикновен. Нямал си гумичка на върха и дори по дървената му обвивка нямало картинки, а просто бил топнат в червената боя. Е, моливът всъщност никога не е бил особено суетен, обаче напоследък се чувствал ужасно нещастен – толкова бил тъжен, че ако ходеше на психиатър, то той със сигурност щеше да му изпише антидепресанти. Само че моливът си бил молив – просто предмет, а за вещите няма лекари. Като всеки друг молив и нашият трябвало да пребивава като най-обикновена вещ, т.е. да бъде употребяван. И така, оставяйки тънка, кървавочервена диря, бил длъжен да жертва всяка своя прашинка графит в името на човечеството, докато не бъде подострен… докрай.

***

Тя пък толкова обичаше червеното. Ето, вече шареше по двойния лист, целият изписан в синьо, като че ли цял живот бе учила граматика и литература, само и само да може да покрие сините следи с червено и да се наслаждава на прекрасния цвят, който химикалката ù оставяше по хартията.

От малка харесваше футбола. Любимите ù отбори бяха ЦСКА и Манчестър Юнайтед. Иначе най-много обичаше книги за индианци, едно от хобитата ù беше да крещи по митинги на БСП и беше омъжена за военен, защото обожаваше червените му пагони. Учениците ù пък вярваха, че тя е вампир и причината да харесва толкова много червеното в комбинация с контролните им е, че мастилото ù напомня за кръвта на невинните деца, които е убила преди убийствата да станат незаконни.

Химикалката изцеди и последната си капка и прекъсна. Жосефина Великова спря насред изречението: “Не са усвоени елементарни граматически и пунктуац…” в рецензията на литературния анализ на отличничката до пети клас Милица Емилова, настояща ученичка в шести А клас, и се замисли. Това беше третата червена химикалка, свършила мастилото си в ръцете ù този ден. Може би съдбата даваше знак, че се престарава в проверките на контролни, но като човек на логиката и абсолютен реалист, г-жа Великова бързо отхвърли тази възможност и докопа червения молив, лежащ на писалището, а после с него добави към прекъснатото изречение “ионни правила.”.

***

Странно, но на молива му хареса. За пръв път се почувства значим за някого, но не по онзи начин, по който се чувстват вещите, когато ги ползват.

Учителката го беше намерила в празната класна стая след часа по литература и тъй като децата бяха избягали от кабинета колкото можаха по-бързо след биенето на звънеца, тя прибра молива при себе си, без да има възможността да го върне на притежателя му.

От първото му докосване с хартията, той почувства взаимното свързване между него и женската ръка с лакирани в червено дълги като на птица нокти. Досега с него беше писало само едно момченце, което съчиняваше вулгарни стихчета на гърба на тетрадката си. Горкият молив неизменно се отегчаваше от писанията му и изобщо не ги смяташе за забавни, но почеркът на момчето го отвращаваше най-много. Беше му втръснало до болка да бъде вечно отритван от ръката, която пишеше с него сякаш с левия си крак и това и беше причината да се претърколи под чина докато никой не гледа, надявайки се да отиде в по-добри ръце. Жосефина Великова не го разочарова и моливът се влюби в злото, което двамата заедно сътвориха само за една вечер. Шестиците се превърнаха в четворки, а двойките бяха повече от всякога. Учителката използваше молива вместо лупа, увеличавайки всяка запетайчица, която не си беше на мястото и която след това превръщаше в минус двадесет и пет стотни от оценката. Тя правеше контролни всеки понеделник, така че моливът знаеше, че скоро отново ще бъде главно действащо лице в нечий ученически живот. Той тръпнеше в очакване на следващия понеделник, когато съмишленицата му отново ще донесе огромния куп с анализи и есета и той пак щеше да ù стане съучастник в пагубното за ученическите дипломи, мечти и амбиции дело.

***

Най-сетне. Понеделник.

Моливът очакваше Жоси, както галено я наричаше в мислите си, да се прибере у дома. Тя се беше вкоренила дълбоко в графита му и той цял ден направо трепереше от вълнение. Ето, че чу отключването на вратата. Неговата просветителка се прибра и поздрави съпруга си. Червеният молив чуваше потракването на приборите, докато съпрузите вечеряха и монотонните им разговори за отминалия ден. Броеше секундите, докато двамата, той и Жоси, останат насаме. След 68 минути (4080 мъчителни секунди) вратата на стаята най-сетне се отвори и учителката постави купчината с есета на бюрото. Сетне седна на стола и с усмивка на наслада извади чисто нова червена химикалка…