С какво тероризмът привлича младите
Тръпката за младежите да се присъединят към терористична група никога не е била толкова силна, колкото сега. Знам го, защото съм прекарала повече от десетилетие, интервюирайки над 400 терористи по света, в случай на самоубийствен атентат – интервюирайки членовете на семействата им, близките им и дори заложниците, които са държали атентаторите.
Въпросите ми винаги се концентрираха върху това какво е насочило тези (предимно млади) хора по пътя към тероризма. Дали движението им по тази траектория би могло да бъде предотвратено? А след като са поели по този път, биха ли могли да бъдат върнати обратно чрез някакъв вид интервенция?
От изследванията си научих непосредствено основните съставки на терористичния коктейл
Първо, има група с политическа цел, която представя проблем и решението му в контекста на насилие – група, която е склонна да използва тероризъм. Второ, идеологията на групата твърди, че политическата цел и насока на групата са толкова важни, че да оправдават употребата на терористично насилие – нещо, което не може да бъде оправдано, тъй като няма кауза, която да оправдава умишленото атакуване на цивилни. Трето, има някакво ниво на социална подкрепа сред общността на човека за избора на такъв път. И четвърто, има индивидуални уязвимости и мотивации, разкрити пред групата, нейната идеология и социалната й подкрепа.
Установих, че в конфликтни зони хората обикновено реагират на терористични идеологии заради отмъщение и травми, които възникват от насилието, което са преживели, или на което са станали свидетели. Има и много други мотиватори, но травмата и отмъщението са най-водещи. В неконфликтните зони мотивацията обикновено включва дискриминация, маргинализация, попарени стремежи, желание за приключения, романтика, секс, цел и лична значимост, желание да бъдеш герой или да оправдаеш стереотипни полови роли.
Вербовчиците в неконфликтни зони също така са умели в това да пренасят случващото се в конфликтните зони в дискусии чрез нередактирани видеозаписи и образи на насилие. Те може да предизвикват вторични травми, ако човекът се чувства близък на тези в конфликтните зони като “фиктивен сродник” – това донякъде е случаят с мюсюлманите като общност, където потъпканите палестинци, чеченци, кашмирски мюсюлмани, иракчани и афганци биват наричани братя и сестри.
Принадлежността също е важна част от това
Младежите често следват примера на връстниците си и може просто да желаят да бъдат част от това, което напоследък се прочува като “джихад-готиност” или “гангста” джихад. По подобен начин, когато млади момичета искат мъжете им да са готови да станат “мъченици” или да се присъединят към муджахидините, те може също да се присъединят – не заради обещанието за девственици в рая, а заради секса сега.
Сегашните войнствени джихадистки групи – основно „Ал Кайда“ и сега – ИДИЛ, са станали и изключително умели в употребата на идеологията за мотивиране на хората и в конфликтните зони, и извън тях, да се присъединят към тяхната кауза. И двете групи са майстори на социалните медии и налагат вече общоизвестен и за жалост общоприет (в някои кръгове) наратив, че Западът атакува и окупира мюсюлманите, исляма като цяло и ислямските земи. Не е изненада, че тези, които са изправени пред привидна или реална несправедливост и които са разгневени от решения по въпросите на външната политика, които не им допадат, може да се вслушат в това послание.
ИДИЛ отидоха с една стъпка по-надалеч, като обявиха халифат в Близкия Изток и капитализираха писанията и вярванията за края на времето
В тяхната апокалиптична визия, те твърдят, че всеки мюсюлманин е длъжен да прави “хиджра” – да отиде на място, където има джихад, и да се борят за джихадистката кауза. Ануар ал Аулаки, който беше убит от удар с дронове на САЩ, продължава и сега да убеждава младите, че войнственият джихад и присъединяването към групи като „Ал Кайда“ или ИДИЛ е техен дълг, чрез много харизматичните му проповеди, които все още се разпространяват в Интернет – послания, които го поддържат активен вербовчик и от отвъдното.
ИДИЛ също така представят визия за утопична държава, в която мюсюлмани от всички националности, етноси и раси се събират, според твърденията им – за да живеят на база ислямски идеали. Въпреки че реалността е далеч от това, млади жени са призовани да отидат и да се омъжат за “истински мъже” – муджахидини – които се борят, за да осъществят този утопичен идеал, а мъжете, които са призовани да бъдат бойците, идеализират тази утопична визия и я подкрепят. Жените идеализират ролята си да населят новата “Ислямска държава” и да подкрепят мъжете си, а мъжете се вживяват в идеята да бъдат силни, твърди и важни. И в двата случая разочаровани хора биват захранвани с надеждата да избягат от скучния живот, като се включат в приключение, където им се обещава шанс да реализират мъжки и женски идеали, водейки чист и добродетелен мюсюлмански живот. Естествено, това никога не се случва, но младите, главозамаяни доброволци, поемащи към Сирия няма как да знаят това – докато не пристигнат там.
Борбата срещу сегашните терористични групи е по необходимост многопосочна и трябва да бъде свързана с контекста, точно както функционира и призивът към тероризъм
Това, което върши работа в една ситуация, може да не е подходящо за друга. Първо трябва да се концентрираме върху превенцията. Тезите на ИДИЛ и „Ал Кайда“ съществуват от няколко години и трябва да бъдат контрирани директно, защото вълнуващите се от несправедливости ще реагират на тях в различна степен. Един от начините да се борим с тези твърдения е да ги включим в училищните програми, за да обясним на младежите как терористичните групи набират хора и защо умишленото атакуване на на цивилни никога не е добро решение.
Възможно е отделни държави да правят грешки и да причиняват косвени щети, но основна ценност, която може да бъде преподадена на младите, за да ги защити от идеята на тероризма, е да ги научим, че умишлените атаки срещу цивилни винаги са нещо лошо и да им покажем примери за ясни начини за решаване на проблеми, които не включват насилие и примери, когато тероризмът се е провалял категорично. По подобен начин можем да работим с бивши екстремисти и терористи, които да разказват своята история по интригуващ начин така, че другите да научат защо те са поели по пътя на тероризма и защо нещата не са се получили по начина, по който те са се надявали. Обезверяването, дерадикализацията и освобождаването от робството на каузата могат да послужат като пример защо не си заслужава младежите да се ангажират с подобни идеи. По-креативните начини, по които тези истории се разказват – чрез видео, Интернет, с кратки, но емоционално убедителни истории, и така нататък – могат да ги направят по-интересни и по-способни да достигнат до по-широка аудитория с фундаментален образователен ефект.
Доколкото огромна част от сегашния тероризъм в неконфликтни зони е мотивиран от желание за значимост, цел, приключение, смисъл на живота и впечатляване на другите, е разумно да потърсим и инструменти за проучване на уязвимите хора и съдържанието, което те публикуват в социалните медии.
Повечето от съвременните екстремисти, които се присъединяват към ИДИЛ, не могат да устоят на изкушението да се похвалят в социалните медии – и много от тях се хвалят още преди да са си купили самолетен билет до Сирия. Джон Коул от Ливърпулския университет е разработил т.нар. Inventory of Vulnerable Persons (IVP) – инструмент, подобен на този, който използвахме за оценка на екстремистите, когато проектирах психологическия компонент на програмата за реабилитация на задържаните в Ирак, прилагана върху 20 000 задържани и 800 непълнолетни.
Тази програма се състоеше от разговор, провеждан традиционно от имами, които да постигнат съгласие със задържаните и после да им посочат убедителни религиозни писания, които противоречат на войнствените им джихадистки възгледи. Наравно с това добавихме и психологически интервенции за справяне с травмата от живота в конфликтна зона, арестуване и задържане и реакция на желанието да се борят, да отмъстят и т.н.
Тази комбинация целеше да разруши терористичната идеология, както и да се справи с индивидуалните уязвимости, които бяха направили идеологията въздействаща за тях. IVP може да се използва като ориентир за ранна оценка за тези, които може да поемат по пътя към тероризма и интервенция да се случи преди момента, в който ще го сторят. Джеф Уайърс, докторант и полицай в Канада, вече го е използвал за точно тази цел и е открил, че методът води към наказуеми доказателства срещу потенциални или реални терористи в 300 случая в различни държави по света. Въпреки че инструментите от този тип са полезни за следене на траекторията към тероризъм, трябва да помним, че те също така са напътствие за органите на реда, а не научен инструмент за категоризиране на хората и предсказване със сигурност на поведението им.
Има много работещи средства за справяне с тероризма – и много от тях включват борба за социална справедливост и достойнство на всички хора. Въпреки че това е трудно изпълнимо, все отнякъде трябва да започнем.
