Петър Пунчев: В българския ефир нещата са по-аматьорски, отколкото бяха през 90-те

Имах късметa да живея най-активната част от живота си в необикновено време… И понеже, преди да стане реалност, независимото частно радио беше за мен една мечта, аз го изживявах като мечта – опитвах се да бъда с него постоянно, каквото и да ми струваше това.

В дадения случай можете да го разбирате буквално: през 1988-89 година се подвизавах с едно диктофонче и записвах програмите на частните радиостанции в която и страна да се окажех – Япония, Швейцария…. Трупах касетки с програми на неразбираеми езици, наслаждавах се на динамиката на воденето, на отлично подбраната музика… Не ми беше ясно как става това, но живеех с мечтата, а и с убеждението, че един ден ще направя същото!

През 1990 година, месеци след сватбата си, събрах всичките си скътани пари и отидох при един умен и сърдечен човек, Клара. Моята италианска приятелка не е вече между живите, не мога да й го кажа лично, но тя направи всичко, за да мога да видя максималното в модерните, нашумели италиански търговски радиостанции. Започнах активно да търся контакти с държавата ни веднага след като се прибрах от Рим. Започнах да търся поддръжници, съратници. Скоро кръгът от колеги се разшири до 10-на имена от БНР, повечето – мои приятели и колеги от Хоризонт. Те си имаха и други задачи, но аз се отдадох изцяло на борбата за спешна промяна на законите и дори Конституцията на странатa. Закони, които повеляваха Радиото (както и горите, планините и водоемите) да остане държавна собственост.

За две години успяхме да направим много, въпреки политическата нестабилност и сменящите се правителства… Най-смел беше Стефан Софиянски, който почти на своя глава, при незавършени промени в законите, намери вратичка и повика шестима от нас, за да си разпределим първите шест честоти. Ние бяхме най-подготвените – всъщност, единствените подготвени към края на лятото на 1992. Нямахме пукната стотинка, но за две години бяхме успели да обзаведем две помещения в „Геопланпроект“ на бул. „Цар Борис Трети“ и да вържем на тавана предавател и антена, дадени ни от един испанец – Мариано Сопеня, срещу обещанието, че ще му платим по-късно 8-те хиляди долара. Предложих му… 20-процентов дял от фирмата, толкова много пари ми се виждаха тези 8 000 тогава. Той отказа. Преди година го открих чрез Фейсбук, писахме си. Каза ми, че знае за безумния ни успех и дълбоко съжалява, че е предпочел парите, които ние му изплащахме 2-3 години, пред партньорството… Има за какво, мисля си.

Когато

стартирахме – на 15 октомври 1992 година, преди 21 лета – англичаните празнуваха 20 годишнината на частните си радиостанции, Франция – едва 11-тата … Гърция още пазеше свеж спомена за това, как в Солун младите основатели на една от първите частни радиостанции се бият, рамо до рамо със слушателите си, срещу полицията, която се опитва да им затвори свободното радио. Имахме пример за следване…

20 години не са кратък срок. Това е всъщност разликата между несвястното гугукане на бебето и зрелостта на пълнолетния човек! Това, че започвахме 20 години след тях, ни помагаше да избегнем някои грешки на западните радио-пионери, да се учим от тях на „правене на радио“, защото в програмно и в търговско отношение добрата стара Англия беше направила чудеса. Затова, без да съм религиозен, благодаря на Бог, че ни прати Никълъс Трезилиан, британец и наш вечен приятел… Той представляваше най-перспективната в онова време британска радиогрупировка – GWR, която година след старта ни стана наш миноритарен партньор с 48 на сто от дяловете в крехката ни фирма. Получиха ги срещу само 105 хиляди долара, от които ние четиримата, които в крайна сметка основахме първото частно радио – Радио FM+, не взехме нищо. Нито стотинка. Всичко отиде за истинска студийна техника, защото дотогава излъчвахме с концертния пулт на група „Щурците“, даден ни на изплащане от покойния днес наш приятел Пеци Гюзелев, както и с техника, купена от ЦУМ в късния соц.

Спомням си, че когато Никълъс дойде да се запознае с нас, ни каза: „Вие сте единствената инициатива в тази страна, в която няма пари с неизвестен произход. Искаме да работим именно с вас.“ Очевидно бяха проучили добре пазара, дори Галъп им бяха направили специално изследване на нагласите… После Никълъс ни спретна и нещо като одит. Казвам „нещо като“, защото имахме само маси и столове, дори микрофонът не беше наш, а даден ни от една симпатична секретарка в БНТ…:))) Имахме и десетина договора. Пазя този документ: от него ясно се вижда цялата картинка, според която след 6 месеца дейност, през март 1993 година, имаме 16 700 долара „печалба“. Факт е, че никога не сме били на загуба. Просто бяхме първите и интересът към нас беше голям, въпреки сиромашията и неразбирането на това какво всъщност е радиорекламата?

Днес

нещата изглеждат коренно различно. Картината е по-скоро тъжна. И така е не само у нас. Навсякъде радиото е в дълбока криза, в апатия, а някъде – и в агония. Не искам да засегна никого, но в българския ефир нещата са далеч по-аматьорски, отколкото бяха в средата на 1990-те години, да речем. Форматите са банални, досадни, радиостанциите са едни лошо или средно добре програмирани мюзик-боксове. Няма нови идеи, няма чар, няма тръпка… Не искам да правя колосални заключения, но ако се наложи, бих казал, че трудно някога радиото ще си върне блясъка от онези години… впечатляващи успехи, светли времена на големи световни радиоконференции, които събираха Братството от петте континента за обмяна на идеи и емоции! Всичко това е мъртво, живо е само в спомените ни… Като в онази незабравима сцена в края на филма „Титаник“, където хилядите му жертви се събраха в салоните около часовника… Бяха в ослепителните си вечерни тоалети, така млади, красиви жизнени… Но ние, зрителите, знаехме добре каква е суровата истина на дъното на океана…

Аз съм в радиото вече 33 години.

Започнах като чирак в програма „Хоризонт“ през ранната зима на 1980-та. Вие сте първите, с които ще го споделя: вътре в себе си съм взел решението да сложа край на своята радиокариера… Харесвам числото 33 и смятам, че това е едно достойно време, изживяно с и в радиото. Време е за нещо ново. Дали ще стане така? Времето ще покаже.