shareit

Киното, баща ми и аз

| от | |

books-text

Цветелина Стефанова

Киното, баща ми и аз

(В памет на Милчо Стефанов – 1928-1985)

Вече надхвърлих годините, на които баща ми си отиде. Тогава се роди малкият ми син. Татко научи, но не дочака да го види. Развълнува се и просто умря. „Така си отиват праведниците“ – каза съседката.
Дали беше праведник, не знам, но от него имам много спомени. Един от тях е свързан с киното. Обичаше да гледа премиерни филми сам, след което купуваше билети на приятели и познати, понякога и на съседите, и ни водеше, като той гледаше два-три пъти един и същ филм с голямо удоволствие.
Бях 9-10-годишна и живеехме в Скопие, а в бивша Югославия даваха забранени у нас филми. От онова време помня например „Децата на капитан Грант“, „страшния“ Хичкок, или американския „Дълго топло лято“ с Рой Тинис (в ролята на Бен Куик), а също младия Ричард Чембърлейн, далеч преди да стане звезда в „Птиците умират сами“. Помня и „Изгубени във вселената“ (1965-1968), където извънземните се различаваха от хората по щръкналото кутре на ръката.
Програмацията там беше такава, че премиерните филми тръгваха първо по кината в крайните квартали и после идваха в централните. Татко все казваше: „Какъв страхотен филм се задава, но ще го чакаме да дойде в центъра!..“
Веднъж гледахме филм с животни, където змия погълна някакво живо същество. Гледахме филма втори път и тогава аз учудено го попитах:
– Тази змия нали вчера изяде животното? Как това отново се случва днес?
Тогава татко ме заведе в кабината на прожекциониста, показа ми как се поставя филмовата лента да се върти и как понякога прожекцията спира, защото лентата се е скъсала и операторът я лепи; обясни кога екранът трепти, а образът е накъсан.
Сигурно оттогава обичам да гледам добри филми по два пъти.
Иначе днес се навършват 29 години, откакто го няма. Държа в ръцете си стар албум с черно-бели снимки, закрепени със специални фото-ъгли. Оттам ме гледат Кларк Гейбъл и Урсула Андерс. С премрежен поглед през рамо, както е повелявала модата.
А когато днес ме попитат за някой филм защо ми харесва, отговорът е един: „Защото ми напомня за татко!“

***

Татко

Понеже днес е задушница, а утре се навършват 29 години, откакто моят татко почина, ми се ще да разкажа кратка история за него. Той беше пианист. И реалист. Защото никога не настояваше единствената му дъщеря – демек аз, – да свири на пиано, виждайки с какво нежелание сядах пред инструмента и колко фалшиво се напъвах в уроците по солфеж. Но много ме обичаше, разбира се, както бащите могат да обичат.
През 1965 година беше изпратен на работа в Скопие след разрушителното земетресение там заедно с още музиканти в помощ на македонската култура по онова време. Беше диригент на хористите в операта там. Заминахме и ние с майка ми при него. Бях дете и „подпомагайки македонската култура“, учих в тамошното училище, където научих „техния“ македонски език, както и малко сърбохърватски.
През 1968 година властите (точно властите) решиха да поставят операта „Самуил“, в която не се казваше дали е български или македонски цар. Тогава Българското посолство в Белград извика нашите дейци и заяви, че са поставени пред избор – или да се приберат незабавно в страната си, или, участвайки в това представление, ще бъдат сметнати за родоотстъпници и невъзвращенци?!? Някои от българите имаха вече съпруги македонки, хърватки, сръбкини, защото бяха млади и вече се бяха задомили. Повечето от тях, решили да станат „родоотстъпници“ и невъзвращенци“, заминаха за Канада и Щатите, а на някои дори им се случиха катастрофи по пътищата…
Тогава пред мен баща ми нито за миг не показа колебание – обясни ми, че дълбоко в сърцата си македонците знаят, че Самуил е български цар, но са деликатни хора и затова не коментират. Толкоз. Върнахме се много бързо, баща ми се превърна в безработен в родината си задълго (като проявил се родолюбец). Едва години по-късно научих истината. В нашето посолство в Белград директно му казали: „Милчо, ти можеш да заминеш за Канада, но ако един ден дъщеря ти не се върне от училище, недей да се чудиш къде е…“

***

Закъсняла прошка

Възможно ли е да се иска прошка
отдавна на напуснал ни човек?
Е, не е век,
но пък е време,
оставило тук своето си бреме,
че си живеем весело без теб!..

***

Възпоминателно

Обсебена от твоето присъствие
и твоя дух, витаещ вкъщи,
заблуда е, че оттогава
животът си е същи.

***

На гроба ти не ходя често,
а непрестанно си говоря с теб –
така ми е по-лесно.

***

На моята приятелка Илиана:
Приятелка си ти
и ако си отидеш от мене по-преди,
да знаеш, много ще боли…

***

Казват, че животът спира,

щом сетният ни дъх замира,

но струва ми се, тъпо е това –

че всичко спира в миг едва –

(не споря с вас, полека, споко,

опитвам се да мисля издълбоко),

че спомените живи са си същи,

щом мъртвите живеят с нас във къщи.

***

Битово

Тя ми е сянка,

тя е моя майка,

в къщата й живея

и сама не смея (без нея)

да пипна някакъв предмет –

дори кофата за смет!

От хумор не разбира,

строго гледа, в коридора спира –

сякаш чака ме да се изнасям,

прости ми, Боже, не я понасям!

***

 
 
Коментарите са изключени за Киното, баща ми и аз