На Западния фронт нищо ново… освен иновациите към модерното военно дело

Западният фронт има своето емблематично място в паметта на света за Първата световна война. Всеобщата представа за него е на земя, разорана от окопи, на кървави, безполезни битки, място на бодлива тел и отровен газ, на масирани артилерийски батареи и картечници, на кал и кръв. Именно там армиите на Германия и Франция, Обединеното кралство и Америка (заедно с множество по-малки сили и колонии) поставят по-голямата част от своята военна сила и там понасят по-голямата част от своите жертви.

Това, че Западният фронт е най-важният театър в Първата световна война, със сигурност не подлежи на съмнение. Победата на съюзниците във Франция и Белгия гарантира, че Германия не може да спечели войната (въпреки победата над Русия на източния фронт и Сърбия на Балканите) и че британците, французите и американците ще оформят следвоенното положение във Версай. Но това, което трябва да се обсъди, е репутацията на Западния фронт като място на безизходица и безполезност.

Битките, водени във Франция и Белгия, показват изумителна степен на промяна и развитие – както от германска, така и от съюзническа страна. И всъщност Западният фронт е лаборатория от битки, в която се кове модерното военно дело.

Основният проблем на Западния фронт между 1914 и 1918 г. е връзката между огневата мощ и разстоянията. Армиите от 1914 г. имат оръжия с огромна мощ: артилерия с бърза стрелба, модерни пушки с пълнители, и картечници, но възможностите им да се придвижват бързо са ограничени. Въпреки че маневрирането е възможно, след като армиите започнат битка, пехотата бързо започва да копае окопи, за да се скрие от огъня между двете сили. Това създава основен проблем за командирите, които трябва все пак да преминат в офанзива, за да спечелят войната.

В края на 1914 г. командирите от двете страни са убедени, че окопната война може да бъде превъзмогната, но подценяват точно какво ще е необходимо, за да се направи това.

В Шампан (североизточна Франция) са изковани основните тактически методи през следващите три години. Атакуващата пехота първо се опитва да се приближи до вражеските позиции, като копае окопи, след което прави яростен артилерийски обстрел. Предварителната бомбардировка се увеличава ​​до, както му казват германците, trommelfeuer („барабанен огън“), преди пехотата да премине „отгоре“. Но твърде често артилерията не си върши работата, било защото не е достатъчно тежка (липса на гаубици, съчетана с факта, че снаряди все още не се предлагат в голям брой), или че е неточна, оставяйки пехотата изложени на градушка от пушки и картечници, щом напуснат окопите си.

Някои се надяват да избегнат този проблем, като използват нови оръжия (германската армия разположи отровен газ в Лангемарк близо до Ипър през април 1915 г.) или като избягват изцяло западния фронт.

Френската армия няма голяма възможност да направи нито едно от двете, така че вярва в обединяването на силите си в решаващи точки и в усъвършенстване на методите за атака. Тази посока на мислене почти успява във Вими на 9 май 1915 г., когато най-новите техники на артилерия и тактики на пехотата, прекъсват вражеската линия и позволяват на френските щурмови войски да овладеят своите цели. Но пробивът не може да бъде използван пълноценно и отнема твърде много време, за да се придвижат резервите на фронта, позволявайки пък на германските резерви да се възстановят.

Германската атака при Вердюн през февруари 1916 г. е може би първата съвременна битка в света, в която германските самолети (по-специално Fokker Eindecker) имат контрол над въздуха преди нападението. Германските войски продължават напред (вече с нови стоманени каски) след най-убийствената бомбардировка досега, която възнамерява да окупира земя, разрушена от огъня. Въпреки че френската линия е ударена, резервите се изсипват в сектора и настъпва кърваво равновесие.

През 1916 г. са направени различни опити за преодоляване на задънената улица. Германия използва фосген (който може да проникне във френските противогази), изпраща огнехвъргачки и дори пуска своите 420-милиметрови гаубици – всичко това в опит да осакати френската армия. Французите отговарят както на земята, така и във въздуха. До началото на лятото те изтръгват контрола върху небето от Германия с ново поколение самолети, включително Morane-Saulnier и Nieuport XI Bébé, които бяха групирани в специални бойни ескадрили.

Французите също се възползват от бързата индустриална мобилизация и сега са в състояние да изстрелват стотици хиляди снаряди всеки ден. На 24 октомври те завладяват Форт Дуон (паднал през февруари), след като изстрелват половин милион снаряда и координират своята пехота с въздушна подкрепа във впечатляваща атака.

Британците също преминават през същия процес на проби и грешки, който минават французите. Въпреки някои обещаващи резултати в битките през 1915 г., нападението над Сома през юли 1916 г. е първият път, когато британците предприемат офанзива в масов мащаб – опит да пробият линията по начин, по който повечето френски командири вече бяха изоставили. Но липсата на уменията или технологията (британските оръжия често са неточни; снарядите са съмнителни, заради калпавото им производство; и няма достатъчно експлозив) довежда до най-лошият ден в историята на британската армия (1 юли 1916 г.). Батальон след батальон атакува германските окопи, но намира защитата непокътната, линията неразделена, а защитниците удряни, но все още пълни с бой. Ще отнеме месеци преди британците да сполучат.

Всички се решава през последната 1918 година. Германската армия е усвоила техниките, необходими за пробиване на окопната мрежа, комбинирайки артилерия, пехота и въздушна мощ, за да постигне впечатляващ ефект, но им липсва логистичната подкрепа, за да поддържат толкова голямо настъпление, и няма много начини да се местят войски около бойното поле бързо. Резултатът е впечатляващ първоначален напредък (както се вижда при атаките на 9 април, 27 май и 9 юни), които се оказват по-трудни за повтаряне, когато пристигат резервите на съюзниците, което те вече правят със скорост. До лятото на 1918 г. Съединените щати (които бяха влезли във войната през април 1917 г.) най-накрая успяват да разположат значителна работна сила на Западния фронт – като по този начин променят хода на войната.

Всички елементи на борбата с комбинация от оръжия, които ще дефинират 20 век – пехота, артилерия, броня и въздушна сила – се събират до лятото на 1918 г. Френско-американската контраатака на 18 юли отнема инициативата от германската армия и въвежда финалната фаза на войната. Сега ужасите на окопната война са прогонени с появата на нов вид боеве: по-мобилни и решителни.

Използвайки внезапна танкова атака – водена от новия Renault FT-17, първият модерен танк с въртяща се кула – френски и американски дивизии се изстрелват срещу германските линии и вземат 20 000 заложници за броени часове.

През следващите три месеца съюзническите армии извършват последните действия, които довеждат германската армия до поражение. Победата е резултат от една от най-впечатляващите технологични и тактически трансформации в историята на войната.

Човешката плът е заменена от технологията и индустрията – така настъпва кървавото раждане на нова епоха във войната, която е далеч от двумерното бойно поле през 1914 г. Западният фронт заслужава да бъде запомнен не като неизменна арена на безсмислието, а като радикален момент в историята.