Бунтовниците се събрат около тялото. На земята лежи един от техните мъже, мъртъв и призрачно бял. Те очакват да намерят рани от куршуми – но вместо това при по-внимателен оглед се оказва, че трупът има само две малки прободни рани в шията. През нощта нещо го е взело, впило острите си зъби и изцедило кръвта му до последната капка.
Някакво непознато същество е убило техния другар. Мислите им моментално се насочват към асуанг, вампироподобно, което витае из фолклора от векове. И тогава се заражда друг страх: То вероятно ще се върне.
Истината обаче е далеч по-прагматична, но не по-малко ужасяваща. В началото на 50-те години на ХХ век във Филипините бунтовниците, известни като Хукбалахап (или Народната антияпонска армия, военното крило на Филипинската комунистическа партия), предизвикват безпокойство както у местните власти, така и у американското разузнаване. За да се пребори с тях, ЦРУ използва нов подход в психологическата война: кръвопийците.
Първа кръв
Въпреки факта, че и двете фракции са се противопоставяли на Япония по време на Втората световна война, отношенията между САЩ и Филипините са сложни. През 1946 г. САЩ най-накрая признават страната за независима след векове испанско, а по-късно и американско колониално управление. Но въпреки че правителствата им се разбират, американското военно разузнаване е разтревожено от присъствието в страната на съпротивителна група – Хукбонг Баян Лабан ас Хапон (или Хукбалахап), което на тагалог – един от езиците, говорени във Филипините – името означава „Народна антияпонска ярмия“).
Една от причините, поради които хуките предизвикват безпокойство у американците, е, че групата има корени в комунизма – а с разгарянето на Студената война това се възприема като опасност. На практика обаче те изглежда са били най-загрижени за създаването на една по-трудолюбива и самодостатъчна страна, като са възразявали срещу продължаващото военно и търговско присъствие на САЩ. Но в съзнанието на американските и филипинските служители хуките са били нестабилен и нежелан фактор.
Справянето с бунтовниците е възложено на компетенциите на американския подполковник Едуард Лансдейл, агент на ЦРУ. И той залага на психологическата война.
Лансдейл по-конкретно използва суеверията на някои жители като нарежда на самолет да прелети над селата и да излъчи предупреждения на тагалог, които обещават проклятия за всеки, който укрива бунтовниците. Той се насочва и към други симпатизанти, като поръчва да нарисуват око пред домовете им – сигнал, че могат да бъдат заплашени със смърт за сътрудничество.
При изучаването на регионалната митология Лансдейл научава и за асуанг – същество от филипинския фолклор, което може да приема различни форми. Една от версиите на чудовището вероятно е съществувала преди испанците да започнат да колонизират района през XVI в., но някои експерти смятат, че колонизаторите са добавили нови елементи по време на усилията си да обърнат местните жители в католицизма. Най-близкият аналог на асуанг може би е вампирът, макар че за разлика от него асуанг също така се храни с органи и може да приеме формата на прасе или лешояд. (Друга разновидност, мананангалът, изсмуква червата на жертвата през ректума и също така яде човешки зародиши). А освен че е способен на насилие, той може да пренася и болести.
Това чудовище става изключително важно по време на една ключова операция: Лансдейл иска да пренасочи група филипински сили от малък район, но има опасения, че местна хукска инсталация от до 300 войници ще обсади мястото, след като те си тръгнат, и евентуално ще убие американски симпатизанти. За да ги прогони, Лансдейл нарежда на хората си да започнат да разпространяват слухове, че наблизо витае асуанг. Те, разбира се, не могат да имат пряк контакт с хуките, така че историята се разпространява чрез селяните, които имат открита комуникация с тях.
Няколко дни по-късно, когато Ландсдейл усеща, че слухът е достигнал където трябва, войниците проследяват малък отряд по една от известните им следи. Американците хващат последния човек в патрула, убиват го и пробиват две дупки във врата му. След това го обесват с главата надолу, за да изтече кръвта. Тялото след това е оставено така, че хуките да го открият.
В резултат те бързо избягали от територията, точно по план.
Мисията – възможна
След мисията психоатаката на Лансдейл във Филипините продължава; той дори помага за инсталирането на нов президент, Рамон Магасай, който симпатизира на американските интереси. Междувременно хуките се разпада поради липса на морал, ресурси и новобранци.
Колкото и да е трудна за възприемане историята с асуангите, тя е потвърдена от самия Лансдейл в автобиографията му „В разгара на войните: Мисията на един американец в Югоизточна Азия“. В книгата от 1972 г. е включен и разказ за операцията.
„Когато хуките се върнаха да търсят изчезналия мъж и намериха безкръвния си другар, всеки член на патрула повярва, че асуангът го е хванал и че някой от тях ще бъде следващият, ако остане на този хълм“, пише той.
Макар Лансдейл да е уверен, че именно митът за асуанг е изпъдил врага, не е съвсем ясно доколко разпространено е било това предание в конкретния регион и дали хуките наистина са повярвали, че за нападението е виновна злонамерено свръхестествено същество. Както казва изследователят на фолклора Джордан Кларк пред сайтът How Stuff Works, възможно е хуките просто да са били ужасени от жестокостта на американците и да са избягали, за да не ги застигне същата съдба.
„В региона не е имало предания за „вампироподобни“ асуанги, така че съм скептичен, че тази тактика на психологическа война изобщо е проработила“, казва Кларк, „освен ужасяващата гледка да видиш приятеля си провисен по този начин.“
Лансдейл напуска Филипините през 1954 г. и се отправя към Виетнам, за да изпълнява подобни задачи. По-късно той участва в усилията за ликвидиране на кубинския лидер Фидел Кастро, преди да се пенсионира през 1963 г. Когато умира през 1987 г., той е обявен за образец на контрабунтовническите операции. Като се има предвид до какви крайности е стигал, той би могъл да олицетворява и нещо друго: фигура в сянка, която разпространява страх. Самият асуанг.