Двойната игра на Тайланд по време на Втората Световна война – дървото, което оцеля в бурята
В края на 1944 г. американците започват да затягат обръча около Азия, като последната дестинация трябва да е Япония. Сраженията се водят предимно по въздух и вода, като освен американци се включват и британци. Някои пилоти пишат до семействата си, че за първи път чуват за Тайланд, преди това територията е била известна само като Сиам. Никой не е знаел къде се намира и още по-малко са се замисляли относно статута на тази територия. И объркването е логично – през 1939 г. Сиам се прекръства на Тайланд, а малко след нападението над Пърл Харбър е обявена война на САЩ под натиска на Япония.
Историците и до днес забравят, че Тайланд има роля в сраженията и между другото е на страната на самураите. Ето защо и след това е основна цел за бомбардировки. И до днес архивите са особено скромни относно срещата между тайландските кралски сили и американските пилоти. Голяма част от данните посочват само един-два абзаца относно провеждането на военни маневри, но нищо повече. Реалността не отговаря на посочените данни, както можем да се досетим – кампанията над Тайланд не е по-лека от тази в Индия, Китай и Бирма. Ролята на тайландците не бива да се подценява и по още една причина – те са един особен двоен агент на фронта. Пилотите им трябва да заместят японците в бойните мисии, докато ЦРУ се опитва да създаде мрежа от партизани, с които да оказва съпротива отвътре.
До ноември 1941 г. Тайланд вече осъзнава, че влизането във войната е неизбежно и изборът не е особено розов – САЩ или Япония. Ролята им на буфер между британска Бирма и френския Индокитай не носи никакви позитиви, особено след като САЩ трябва да премине един океан, за да окаже някаква помощ, като на този етап не показва подобни апетити. В следващите месеци ще стане ясно, че Япония ще премине и през двете територии като на разходка и бързо ще ги приобщи под флага на изгряващото слънце. Тук идва и по-важното решение – съюзник или враг. Политиката е безупречна, но по-голямата част от населението симпатизира на американците, включително и пилотите, които през следващите години ще са принудени да водят битки срещу тях.
Някои от най-добрите пилоти на Тайланд са прекарали обучението си именно в САЩ, при това през миналото десетилетие. На тръгване авиаторите са оставали с положителни нагласи спрямо домакините, което по-късно ще се отрази и в сраженията. Войната не се води с чувства и симпатии, води се с оръжие и добра политика. Липсата на желание и приемане на партньорството на Япония може да не е най-добрият избор, ала никой не търси мнението на армията – в този момент основното решение е дали Тайланд трябва да бъде прегазен от японците или да бъде посрещнат като партньор. За изграждането на по-сериозен съюз ще добавим и една по-специална роля – тази на маршал Фибун Сонкхрам.
Като ключова фигура в тайландската армия, той никога не крие симпатиите си към фашизма, а след като трябва да поведе армията си срещу френските сили, започва да лавира в полза на японците. Те също са благодарни за асистенцията и след прегазването на френския Индокитай, територии са връчени именно на Тайланд. Авиаторите са изненадани от това решение – те до последно са били готови да се борят срещу Япония при евентуална инвазия. Не им се налага да чакат толкова много.
В 3 часа сутринта на 8 декември 1941 г. – 7 декември, ако следим часовото време при атаката над Пърл Харбър – имперската армия на Япония официално акостира на Кра Ищхмус – стръмна територия, която съкращава пътя до Бангок с няколко часа. Тайландските авиатори са чакали точно това и при първите сигнали Крило 5 вече е в бойна готовност. Маен Прасонгди е един от първите асове и с помощта на своя Curtiss Hawk III получава нареждане да бомбардира позициите на японските войници. Така и не успява да се издигне, докато самолетът му набира скорост на пистата, група японски изтребители го прорязват на две.
Сержант Пфром Шувонг също прави опит да излети и докато нарежда самолета на пистата си, друга група успява да неутрализира самолета му още в първите метри. Пфром бяга от самолета, но е разстрелян като мишена от въздуха. Още двама тайландски пилоти са убити при опити да се защитават. А след това пристигат и японските танкове, които официално слагат край на въздушната съпротива. Преди тайландците да си тръгнат, те изгарят всички сгради – нареждането на командира – и след това се отправят в джунглата, за да продължат сражението.
В далечните северни части около Тайландско-камбоджанската граница ще се появи още един японски батальон, за да прегази домакините. Населението също се опитва да помогне, но без особен резултат. 10-та японска въздушна бригада е успяла да притисне кралските ВВС на Тайланд и леките бомбардировачи Mitsubishi Ki-30 поразяват бързо важните цели, за да спрат всякакви опити за по-нататъшно разгръщане на силите.
Малко след 7 часа сутринта, маршал Фибун събира кабинета и заедно с колегите си докладва, че опитите за съпротива ще повишат само жертвите, но не и тежкото положение на страната. Неговата препоръка е да се спре огъня и Тайланд да се предаде бързо на Япония – реално не е имало и никакви други опции. Единствено Крило 5 не се подчинява на заповедите и продължава своята съпротива, като плаща цената си – 38 убити и 27 ранени.
Япония отнася по-сериозен удар – самураите губят 115 човека. Една стара тайландска поговорка гласи:
„Дървото, което се огъва с вятъра, преживява бурята.“
Влизането на японски войници в Бангкок е последната стъпка, а благодарение на симпатиите на маршала, кръвопролитията спират до тук. Тайланд е започнал да се огъва с вятъра, но това ще му позволи да оцелее в следващите години. На 21 декември 1941 г. министър-председателя официално подписва споразумение за влизане във войната като съюзник на Япония. Само месец по-късно, когато британски ВВС успяват да ударят няколко японски летища в тайландските граници, Фибун бързо обявява война на Великобритания и САЩ.
Той продължава да е единственият почитател на Япония и има разумно обяснение – до преди месец всички войници са се борили срещу настоящия си съюзник и изведнъж приемат неговата политика, както и виждания за края на войната. Авиаторите се чувстват унизени, докато населението се стреми да избягва каквито и да било срещни с новия окупатор. Вицемаршал Атуег Тевадеж най-накрая е принуден да каже на своите подчинени от ВВС следното:
„Не е задължително да харесвате японците, но ние сме професионалисти и трябва да свършим нашата работа.“
В началото на 1942 г. британските ВВС бомбардират Бирма, но пропускат да ударят летищата на Тайланд, Япония започва своята наземна инвазия, използвайки територията на Тайланд и на 22 януари успяват да неутрализират и опитите на англичаните да продължат своите удари. Тайландската авиация е насочена на северозапад, където трябва да изтласка китайската армия в планинските региони. На 10 май 1942 г. тайландската армия също навлиза в Китай, докато ВВС трябва да подпомагат движението на армията и да бомбардират определени цели, това е тяхното основно занимание в следващите 9 месеца.
В края на януари 1943 г. тайландски бомбардировачи успяват да неутрализират китайската крепост Монг Сае, като бомбите поразяват складове и защитни линии на противника. Тактически и стратегически, летците успяват да съкратят сраженията и да отворят границата на Китай. В следващите две години Япония ще доставя нови самолети и бомбардировачи, но с една основна разлика – новите Nakajima Ki-43 „Oscar“ имат добра скорост и много приличат на японските Mitsubishi Zero, но пък нямат необходимата броня.
Логично е, че японците няма да предоставят на своите партньори съвременно оръжие и ще запазят предимството за себе си. Резервоарите на тези изтребители не са запечатани толкова добре, следователно в полет има възможност за самозапалване. Дори с тази техника авиаторите не се оплакват, а продължават да действат. През 1943 г. американската флота разширява своята дейност и разполага с две нови ескадрили за бомбардировка, придружавани от още една с изтребители. Бангкок вече се разглежда като официална мишена и на 19 декември 1943 г. 27 американски B-24 нанасят тежки удари над столицата. Защитата е принудена да използва само ПВО-та и прожектори. След още няколко дни е ударена централната железница, два тайландски изтребителя успяват да излетят, но след като не разполагат с радари, няма как да противодействат и не откриват противника във въздуха.
От базите в Китай, 14- ескадрила на САщ започва активна кампания в северозападен Тайланд и се фокусира върху градове като Чианг Май и Лампанг. На 31 декември майор генерал Клер Ченаут решава дори да нападне през деня Лампанг. Излитат около 16 вражески самолета, но американците ще напишат в рапорта си, че макар да са имали възможност за нападение, те не са се намесели. 3 дена по-късно мисията се повтаря и този път са добавени изтребители P-38 за защита, тайландците отново са във въздуха и отново не влизат в сражение. Според по-късните данни става ясно, че противникът не е останал без желание да води сражения, а просто не е имал информацията на радарите и не можел да изготви своята нападателна стратегия. До края на пролетта американците ще удрят най-различни цели и ще осакатяват железниците една след друга.
Едва тогава в рапортите се записва и първият опит за престрелка, тайландски пилот преминава покрай B-25 и пуска само един откос, като се отказва да стреля повече и не прави втори заход за атака. През първата половина на 1944 г. САЩ има точно две важни мисии, които поставят Тайланд в мерника на новите планове за победа над Япония. През март японският генерал Реня Мутагучи започва операция „U-Go“, която има за цел инвазията на Индия и след като голяма част от логистическите сили идват именно от Тайланд, съюзниците трябва да засилят своята кампания. Стратегическият план, одобрен на конференцията в Кайро официално дава разрешение на новите далекобойни B-29 Superfortress да ударят Индия и Китай, а след това да продължат и към Япония.
Задачата е предоставена на бригаден генерал Лаверн Сандърс – Блонди. Наричали го така заради русата му коса, но Блонди имал реномето на един от най-щастливите командири по това време. При него са изпратени някои от най-опитните летци, с които сражението е наполовина спечелено. Тежките бомбардировачи са разположени в Кхарагруп и пристигат с ценни дарове като гориво, опитни механици, резервни части и боеприпаси. Първата им цел е Бангкок, а датата е 5 юни 1944 г. 98-те бомбардировача са готови за действия, като само един се разбива при излитането, убивайки целия екипаж. Още 20 се отказват по пътя за сражението при възникнали проблеми в механиката.
В 10:52 минути започва разтоварването на бомбите, като купестите облаци пречат на видимостта и оставят половината тежки самолети без полезен ход, ориентират се единствено по радарите. По време на мисията излитат само 9 тайландски изтребителя, които трябва да посрещнат бомбардировачите, но така и не ги откриват във въздуха – радарите още не са инсталирани. Самите бомбардировачи се оказват много по-опасни, отколкото всеки противник. Един екипаж остава без гориво и скача в движение, два се разбиват по време на кацането и още два се повреждат във въздуха. 15 човека умират, двама изчезват в първата мисия, а изгубените самолети са около 6.
От направените снимки се вижда, че едва 18 бомби успяват да паднат близо до целта. Рапортът посочва, че няма да има никакви осезаеми щети за противника. По време на операция „Матерхорн“ същите самолети се насочват към Бангкок на 2 ноември. Посред бял ден 55 B-29 нападат някои от важните точки на железниците в покрайнините на града. Тайландците вдигат само седем самолета. Лейтенант Торсак Ворасап произвежда първите изстрели и успява да засегне бомбения отсек и да взриви във въздуха летящата крепост. Това е първата победа на тайландците, но останалите бомбардировачи откриват огън по него и го принуждават да катапултира. При втори опит да се спре разузнавателна мисия на американски P-51 Mustang и Lightning, тайландците за първи път показват една доста добра техника на водене на боя, но конфликтът между 6 тайландски самолета и 15 изтребителя, шансовете им са минимални.
Има и още една причина, поради която защитниците не могат да окажат никаква съпротива, техните самолети са въоръжени с две леки 7.7-милиметрови картечници, докато американският P-51 разполага с четири 50-калиброви тежки картечници. Асовете от тайландската кралски въздушни сили трябва да са изключително близо, за да са ефективни. Междувременно, докато битката се пренася на територията на Тайланд и както вече посочихме в горните редове, самите пилоти и армия не желаят да се сражават на страната на Япония. Тайландското партизанско движение засилва своята амбиция да отхвърли окупатора и да приключи войната по най-добрия възможен начин.
Посланикът на Тайланд във Вашингтон – Сени Прамож е отказал още през 1942 г. да предостави декларацията за обявяване на война. Все пак се срещна с главния секретар на САЩ, за да предложи потенциално развитие на истинската и патриотична тайландска сила, която може да се бори тайно с японците. Това е особено разумно решение – САЩ поставя страната като окупиране, а не като агресивна спрямо тях. Очевидно дървото продължава да се извива спрямо силата на вятъра.
На 12 март 1942 г. Сени ще предложи на американците да изпратят група от тайландски студенти, които се намират на американска територия. За тях има по-различна мисия – да се тренират и обучат от американската армия, за да могат да водят партизанска война и да се занимават с шпионаж и най-различни саботажи. Първата група от 13 тайландски студента започва своята подготовка на 12 юни 1942 г.
По-голямата част от студентите-доброволци се обучава в Мериленд и Вирджиния и през 1944 и 1945 г. започват да скачат с парашути в Тайланд. За изненада на амбициозните младежи ще се открият и много почитатели на идеята от местното население, особено след като Япония не е чак толкова обичана. И така в последните години от войната ще открием, че тази страна води не само вътрешна битка, но и външна с всички официални страни. Между другото точно тези сили започват да помагат за спасяването на свалените американски и английски пилоти.
Има и още едно разумно обяснение защо тайландците не се съпротивляват и не водят никакви битки. През 1943 г. командването на ВВС е предадено на Теварит Панлеук. Той тайно е почитател на съюзниците, особено след като завършва американско военно училище, запознат е с партизанското тайландско движение и не среща никаква причина, за да не се включи в него. В средата на 1944 г. американските командоси започват да скачат в Тайланд и Панлеук им предлага собствените самолети за транспорт до всяка точка, която си изберат. Достатъчно е да има малко по-облачно време и транспортът е гарантиран. Решението е толкова добро, че летците започват да доставят шпиони директно в столицата, използвайки официалното бойно летище, където са съсредоточени японските войници.
Междувременно съюзниците продължават да помагат като изпращат оръжие и отново използват тайландски самолети, а за целта партизаните дори правят свое собствено секретно летище. Логистиката се случва под носа на японците, но никой не събужда своите подозрения. Шпионите дават точна информация относно позициите на японците и техните ВВС. За съжаление пилотите трябва да гледат как покрай японската техника изгаря и тяхната собствена. Такъв пример е базата близо до Лопбури. Тя е пълна с японски изтребители, но при нападението са повредени и 15 тайландски самолета.
В този момент със смесени чувства се стига до едно последно решение – всички средства да се ориентират към тайландското движение, като полетите се преустановяват. В края на войната, когато Япония се предава, съдбата на малката страна е доста противоречива. Официално армията е задължена да изпълнява дълга си към краля и родината, но междувременно не харесва партньора си. След вдигането на пушека идва ред и на дипломацията и Тайланд официално се смята за вражеска сила. Точно тук отново се намесва движението за свобода, което обяснява, че макар и родината да е официално на страната на Япония – самураите са ги третирали като окупирана и покорена сила.
Японците са категорични в своето надмощие, никога не са заподозрели, че някой успява да ги неутрализира отвътре. В същото време официалната армия е била принудена да се откаже от действие, тоест да имитира някаква форма на сражения, макар и никога да не произвежда изстрели, а в този случай дори няма смисъл – единствените паднали самолети, както казват повечето пилоти, са чиста форма на недоразумение. По този начин и Тайланд успява да се размине с тежките репарации и до някаква степен да се смята за победител във втория глобален конфликт. Те преживяват бурята, макар и да се разделят с някои клони, но до днес ще открием историци, които оценяват техните действия като съвършени.
Снимки: Wikipedia
