Лекарите бяха принудени да премахнат мозъчния имплант на пациент, след като фирмата производител фалира

Пациентка с епилепсия, лекувана с експериментален мозъчен имплант, се наложи да премахне устройството, след като компанията, която го произвежда, фалира.

Според доклад за случая, публикуван в Brain Stimulation, Рита Легет е диагностицирана с тежка хронична епилепсия, когато е била едва на 3. През годините тя изпробва редица варианти за лечение, но нито един от тях не ѝ помага да се справи ефективно със състоянието си.

В края на 40-те си години тя най-накрая се снабдява с устройство Neurovista – мозъчно-компютърен интерфейс (BCI), който има за цел да засече кога предстои припадък и да предупреди човека за него. Въпреки че резултатите от тестовете на устройството са противоречиви, то работи добре при Легет, която след сигнал може да приема профилактични лекарства като клоназепам, за да предотврати появата на припадъци.

„Забележително е, че благодарение на ефикасността на устройството пациентката премина от средно три припадъка на месец към нито един“, пише екипът в доклада си. „За съжаление тестовете на Neurovista бяха прекратени поради финансови ограничения, което наложи експлантиране на устройството от главата ѝ.“

Освен че подобрява живота с ужасната болест, устройството оказва и психологическо въздействие върху Легет, позволявайки ѝ да се чувства по-нормална и спокойна. След като получава писмо от производителя, в което той настоява устройството да бъде извадено, тя се опитва да провери дали има някакъв начин все пак да го запази, но без резултат. След премахването му противно на нейните желания, екипът твърди, че тя претърпява и психологически щети.

„Когато най-накрая изключих устройството си, за мен това беше началото на най-траурния период в живота ми“, казва Рита на докторите. „Загуба, усещане, че съм загубила нещо ценно и скъпо за мен, което никога не може да бъде заменено: То беше част от мен.“

Без устройството, от което е зависел нормалният ѝ живот, тя вече не е в състояние да върши определени работи, да шофира и да общува така, както е могла да го прави, когато устройството е било на мястото си. Екипът казва, че пациентката им е била в нещо като човеко-машинна симбиоза с устройството, като е разчитала на него и го е използвала, за да увеличи собствените си „способности за живот“.

„Въз основа на разказите на пациентката изглежда, че тя се е сляла с технологията, тъй като нейните следоперативни субективни преживявания въплъщават нова ревизия на нейното саморазбиране: „ние станахме едно“; „с това устройство аз открих себе си“.

Екипът пише, че случаят поражда етични опасения относно правата на всеки „нов човек“ (т.е. пациент с подобрени способности, които развиват неговото поведение, като например възможността Легет да получава предварително предупреждение за припадъците си), който е резултат от мозъчни импланти. Те дори сравняват ситуацията с „Блейд Рънър“, където автономни агенти с изкуствен интелект се опитват да избегнат унищожението си след заповед да прекратят своята дейност.

„Наложеното отстраняване на апарата може да има дълбоки екзистенциални странични ефекти […] Това е нещо повече от устройство, което е експлантирано от мозъка на пациентката. По-скоро компанията е била отговорна за създаването на нов човек“, пише екипът в своята дискусия. „Устройството е било собственост на компанията, а не на пациентката, въпреки че тя си е присвоила способностите, които устройството ѝ предоставя, de novo – което е довело до екзистенциална зависимост с него. Така в известен смисъл компанията притежава самото ново лице. И веднага щом устройството е експлантирано, съществуването на това лице е прекратено.“

Устройството е поставено през 2010 г. и е премахнато няколко години по-късно. Въпреки това, дори и сега Рита все още продължава да изпитва чувство на загуба.

„Бяхме запознати по хирургичен път и се сближихме веднага. С помощта на науката и техниката станахме едно цяло. Направихме заедно това, което се очакваше от нас! Представихме се прекрасно“, разказва тя на екипа години по-късно. „До ден днешен никога повече не съм се чувствала толкова сигурна и защитена. Нито пък вече съм щастливата, общителна и уверена жена, която бях.“

„Все още се вълнувам, когато мисля и говоря за устройството си, и ужасно ми липсва сигурността, която то ми даваше“.