За първи път в България: Първата фабрика за розово масло

Всички знаем за благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза в Карловската и Казанлъшката долини. Засаждането на новите рози се прави през октомври и ноември, след Архангелов ден, и се очаква те да дадат цвят, годен за варене на масло, на третата година. Едно от най-необходимите условия за доброто развитие на маслодайната роза са обилните валежи през пролетта, защото както се казва „тогава гюлът дава най-много“.

В Казанлък и Карлово се произвеждат около 80% от розовото масло в държавата и затова тази местност се нарича с обобщаващото „Розова долина“.

Gallicanae

Маслодайната роза от сорта Gallicanae се появява за първи път в Югозападна Азия. Първоначално се е отглеждала като декоративно растение, но след това се ползва и за розова вода и масло – както точно става този преход, разказват се много легенди и няма точен консенсус. Най-вероятната хипотеза е, че процесът е открит в Индия или Египет през 9 век, след което гастрола на арабите го разпространява в Тунис и Персия, а по-късно, през средновековието, технологията достига и Европа, където през 16 век започва да се прави двойна дестилация на розовата вода, което води до получаване на чисто розово масло. Някъде през 17 век Персия започва да изнася и за Европа, където производството не смогва на търсенето, и така браншът се популяризира като към него се присъединяват редица европейски държави.

Църквата Св. Димитър в село Войнягово

Първите свидетелства за производство на розово масло в България са от 1712 г. от село Войнягово, откъдето се разпространява и в целия Карловски регион. Градините в Розовата долина след това се развиват и стават едни от най-големите розови градини в света. От Освобождението до Първата световна война насажденията нарастват от 10 000 декара, което само по себе си не е никак малко за ситуацията в България по това време, до 90 000 декара. За 1 кг. розово масло са необходими между 3000 и 6000 кг. розови цветчета, а за 1 кг. розова вода е нужен 1 кг цвят. Така реколтата от 10 000 декара дава до 1000 кг. масло на година.

След войната полетата намаляват по площ, а по време на кризата през 30-те години те почти изчезват. След Втората световна обаче правителството се заема да ги възстанови.

През 1956, 1957 и 1960 г. се издават специални постановления за развитие на Розовата долина, след които розовите насаждения нарастват десетки пъти . Създават се и нови сортове като свежен, например, който на шестата година дава розов цвят около 750 кг. на декар.

Розобер, началото на 20 век

Българското розово масло успява да измести от пазара кашмирското и арабското заради опита, който гюлниците (розоварите) имат от производството на ракия. Те въвеждат редица подобрения в производствот и така не само увеличават количеството на маслото, но запазват и аромата и неговите качествата. Затова то привлича интереса на световноизвестни марки парфюми като Nina Ricci, Chanel, Christian Dior, Kenzo и др.

Проект за плакат на българско розово масло от Николай Дюлгеров, 30-те години на 20 век

„Мускал“ е арабска мярка, която на български означава „тегло“. Тя се използва за назоваване на малките шишенца с розово масло като е равна на приблизително 5 грама. Образът на Бай Ганьо е вдъхновен от розотърговеца Ганю Сомов, когото Алеко Константинов среща на изложението в Чикаго.

Износът започва да се развива в началото на 19 век като едни от първите износители са Христо и Никола Пулиеви от Карлово, откъдето е и фирмата „Братя Гешови“, която изнася много за Англия, българската фирма „Тотю Станчев – Михайлов и сие“, основана в Манчестър. След 1880 г. дейността на Карловския розопроизводителен район избухва.

Фабрика за розово масло в миналото

Това бурно разпространение и усъвършенстване на продукта води и до много медали и отличия от световни изложения и панаири като тези в Париж, Лиеж, Лондон, Милано и др. Розовото масло на „Братя Папазоглу“ (за които ще стане въпрос след малко) печели златен медал на изложението във Виена през 1873 г., а две години по-късно взима злато и на изложението във Филаделфия. През 1894 г. Стефан Кьобашиев получава златен медал от изложението в Антверпен, а през 1907 г. Стефан Лилов от Клисура взема първа награда на изложението в Лондон.

Дестилация на розово масло

Чорбаджийският род Папазоглу (и Папазови) произлиза от овцевъди, които се преселват от Копривщица в Казанлък през първата половина на 18 век.

През 1820 г. казанлъчанинът Дончо Папазоглу създава първата фабрика за розово масло „Дончо Папазоглу и синове“.

Търговията му се разраства и през 40-те години на 19 век синовете му Димитро и Ботьо Папазоглу я поемат от баща си като основават и първата търговска къща за износ на розово масло, „Братя Папазоглу“. Те изнасят за цял свят и с времето отварят кантори в различни градове като Цариград, Александрия, Париж, Марсилия, Лайпциг, Лондон, Триест, Виена и Ню Йорк. Техни партньори и кредитори са Христо Тъпчилещов, Иван Евстратиев Гешов, Евлоги и Христо Георгиеви, Коста Паница, Марко Балабанов и др.

През 1862 г. с помощта Христо Тъпчилещов от Цариград братя Папазоглу правят значителна сделка, която ги нарежда сред световните лидери, като закупуват рекордно количество от 72 000 мускала розово масло. През тази година добивът е слаб, което вдига стойността на стоката им и така те продават мускалите на много изгодни цени, с което увеличат значително капитала си. За онова време капацитетът на водещите международни фирми в бранша – като „Имсен“ и „Андониадис — Матео фрер“ е съответно 92 000 и 90 000 мускала.

През 70-те години оборотът на търговската къща на братята надминава милион и половина гроша. Мащабите на операцията им популяризират розовото масло като българското на световния пазар. До този момент то масово се е смятало за турско.

След Освобождението Папазоглу отстъпват лидерството си на рода Шипкови, но и двамата продължават да бъдат сред крупните български предприемачи. През 1892 г. Александър Папазоглу, родственик на братята, основава в Пловдив първата българска парфюмерийна фабрика. Впоследствие тя ще стане „Ален Мак“. Димитро Папазоглу пък навлиза в политиката и става кмет на Казанлък (1879 – 1880), както и депутат в Областното събрание на Източна Румелия (1880 – 1883).

Димитро е сред най-влиятелните чорбаджии в Казанлък и активен деятел на борбата за независима българска църква, а като участник в т. нар. „Цариградски кръг“, е сред имащите право на глас при избора на екзарх Антим I. През 70-те години на 19 век неколкократно приема в дома си Васил Левски, а по време на Руско-турската война там се установява генерал Гурко.