Великите любовни истории: Джулиета Мазина и Федерико Фелини – влюбените, които бяха син и дъщеря един за друг
За Чарли Чаплин тя е “актрисата, на която най-много се възхищавам.” Той пък е един от най-великите и най-титулувани режисьори в италианското и световно кино. Те са Творецът и неговата Муза. А един за друг те са въздухът, водата, хляба, слънцето, виното, радостта, тъгата, небето и земята. Те са всичко. Рядко се среща двойка, която и в живота и в изкуството да са постигали всичко в такъв синхрон и с толкова вдъхновение. Любовта им, както и филмовите шедьоври, които двамата са сътворили заедно, могат да бъдат описани само с две думи: непреходно съвършенство.
Романтика по време на война
22 февруари 1921 година. Джулиета Мазина се ражда като Джулия Анна в семейството на цигулар и учителка в Сан Джорджо ди Пиано, близо до Болоня. Покрай баща си още от малка тя мечтае да се занимава с музика. Родителите й обаче са скептични към вятърничавата й детска мечта и настояват да учи класически науки в Рим. Само че веднъж стъпила във Вечния град, Джулиета се развихря. Въпреки че Втората световна е в разгара си и времето не е за песни и танци, на нея й се прави точно това. Академизмът може да върви по дяволите – тя просто иска да бъде актриса!
Джулиета среща Федерико, тогава начинаещ сценарист, през 1942 г. по време на прослушване за радиопиеса. След като чува как изчита репликите си, нещо в гласа й, в цялото й поведение, закачливите й маниери и непринуденото й детско излъчване веднага го привличат и той я кани на обяд. Едното води към другото и година по-късно вечно сериозният Федерико и неговата lo spippolo, фъстъче, както галено нарича Джулиета, вече са семейство.
“Пътят” и други шедьоври
Джулиета пробива в киното през 1948 г. покрай работата си с режисьорите Алберто Латуада, Роберто Роселини и Луиджи Коменчини. Със световна слава обаче се сдобива през следващото десетилетие, след като започва да играе във филмите, режисирани от съпруга й. Най-известният им съвместен филм безспорно е “Пътят”, който печели “Оскар” за най-добър чуждоезичен филм през 1957 г. Лентата, както предполага заглавието, е филм за живота на път. В него пътуващият цирков артист Дзампано (Антъни Куин) се спазарява с една бедна вдовица от крайморско село да пусне дъщеря си с него.
С натежало сърце жената му продава за 10 хиляди лири Джелсомина (Джулиета Мазина) – наивна хлапачка с ококорени очи и детско личице. Дзампано я облича като клоун и я учи как да бие барабана и да обикаля тълпата с шапка в ръка след края на жалкото му представление – разкъсване на верига с гърди. Това, което натъжава и разочарова Джелсомина, е не толкова физическия и сексуален тормоз, на който е подложена от страна на “шефа” си, а безразличието му към чудесата и красотите на света, които животът постоянно им поднася, докато са на път.
Именно това тъжно-палячовско, Чарли-Чаплиновско изражение на лицето на Джелсомина е образът, който, макар и чернобял, не спира да те преследва години след като си гледал филма за първи път. За Фелини, “Пътят” се оказва средоточието на очертаващата се тенденция в творчеството му да смесва неореализма със символичния експресионизъм. Тенденция, която ще доведе до сътворяването на такива кинематографични шедьоври като “8 1/2” и “Нощите на Кабирия”.
За ролята си в “Нощите” на наивна римска проститутка, която вярва в истинската любов и не се уморява да я търси, Джулиета печели наградата на фестивала в Кан през 1957 г. “Нощите” изстрелва Фелини в междузвездна орбита и му спечелва славата на гений, който е в състояние да преплита по иновативен начин хаотичното и имагинерното, да смесва сънищата с действителността, приказното с уродливото, сакралното с профанското.
Джулиета и Федерико правят седем филма заедно, повечето от които печелят международни награди и за двамата. И ако съвместното им сътрудничество на снимачната площадка върви по мед и масло, то не може да се каже, че същото се случва извън нея.
По-големи от живота
Биографът на Фелини и негов близък приятел Тулио Кезих твърди, че Федерико е прекрасен в отношенията си с хората, но ужасен по отношение на парите. Всъщност цялата му личност е изтъкана от противоречия. От една страна той обожава земята, по която стъпва съпругата му, а от друга страна не намира нищо нередно в това да има извънбрачни връзки. Хем обича да прекарва часове наред в някое кафене, без да прави нищо, хем е невротизиран работохолик. Вярва в случайността, приятелството, любопитен е към всичко и е безкрайно откровен с всички.
Фелини не живее премерено; предпочита да се пусне по течението на реката на живота, без да го интересува къде ще го отведе тя. Изобщо животът на Фелини е като филм на Фелини. И заедно с жената до него, тази, при която намира опора и при която винаги се връща, независимо от това колко е кръшнал от правия път, преминава през не малко трагични моменти. Повечето от тези моменти са свързани с опитите им да имат поколение.
По време на първата си бременност през 1943-а Джулиета пада по стълбите и претърпява спонтанен аборт. Две години по-късно тя отново е бременна и този път на бял свят се появява синът им Пиер Федерико. За съжаление бебето живее по-малко от месец и умира в следствие на енцефалит. Съпрузите са покрусени от ненавременната смърт на детето си. Което, както ще се окаже в последствие, ще бъде и единствено.
Тъжният факт, че са бездетни, няма да внесе смут и студенина в семейството. Напротив, оттук нататък двамата още повече се сплотяват и се превръщат в син и дъщеря един за друг. Когато е на път, Федерико обезателно се обажда по няколко пъти на ден у дома, само за да чуе гласа на Джулета, да я пита как е. Тя е наясно, че той върти любов с разни асистентки и амбициозни старлетки, но нехае, понеже знае, че връзката им е по-силна дори от бент, който удържа буйна река.
В продължение на 20 години Джулета Мазина страни от светлините на прожекторите. Да, появява се спорадично в някои предавания по италианската телевизия, а между 1966 и 1969 г. води радио-шоу – “Писма до Джулиета Мазина”, но само толкова. През 1985 г. за първи път след това дълго отсъствие от големия екран решава да участва във филм заедно с Марчело Мастрояни. Съвместният им проект “Джинджър и Фред” обаче получава противоречиви оценки от страна на критиката.
“Моля те, не плачи!”
През 1993 г. Фелини получава пети “Оскар”, този път за цялостно творчество. Това е последната му и най-важна награда. Когато излиза на сцената, за да я получи, не казва нищо друго освен тези няколко думи: “Искам да спомена само едно име, името на актрисата, която също е и моя съпруга. Благодаря ти, скъпа Джулиета, и моля те, стига си плакала!”
93-та се оказва последна година и за съпрузите. Само ден след 50-ата годишнина от сватбата им 73-годишният режисьор получава инфаркт. Откаран е в болница в Рим, където издъхва няколко седмици по-късно, на 31-и октомври. Това, което Джулиета се опитва да скрие от съпруга си, докато той бере душа в болницата, е че самата тя е терминално болна. Ракът от месеци бавно изсмуква силите от тялото й, но тя всячески се опитва да прикрие следите от химиотерапията, когато е на свиждане на Федерико.
Смъртта на любимия мъж се оказва катализаторът, който отключва болестта с пълна сила. Крехкото й тяло така и не успява да се пребори с прогресиращия рак и само пет месеца след кончината на Фелини Джулиета също си отива от този свят. По време на възпоменателната церемония кардинал Акиле Силвестрини я нарича с името на героинята й от “Пътят” – “мила, силна, нежна Джелсомина.” Докато ковчегът с тленните й останки се спуска в гроба, тромпетистът Мауро Маур изпълнява прочувственият лайтмотиф от същия филм.
Джулиана и Федерико почиват в общ гроб в Римини, над който се извисява могила във формата на корабен нос, специална изработка на скулптура Арналдо Помодоро.
