Великите авантюристи: Караджата
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Деветнадесетото столетие е вероятно най-славният период в българската история. Никога преди и след това толкова голям брой българи не са се прославяли със своя героизъм, родолюбие и стремеж към по-добро и смислено съществуване. Век на учени, революционери, просветители и духовници, XIX век е времето, в което се изгражда националната идентичност на българите, побрала в себе си всички онези ценности, които ни определят като българи.
В тези преломни десетилетия, на историческата сцена изгряват една след друга цяла плеяда от светила, които с личния си пример, се превръщат в символ и модел за подражание на следващите поколения. Някои от тях са хора на перото, други на духа. Има и такива, които се вписват най-добре във формулата, дефинирана от Васил Левски – „дела трябват, не думи“. Имената им и до днес живеят не само в паметта на поколенията, но и като паметници, почетни названия на улици, върхове и населени места. Сред тези храбри дъщери и синове на България специално място заема един войвода, революционер и борец свободата на България – Стефан Караджа.
Стефан Тодоров Димов е роден на 11 май, 1840 г. в село Ичме, Ямболско. Баща му, Тодор Димов, произхожда от големия местен род Узунниколовци, прочули се като непокорни и горди хора, които трудно се спогаждали с властите. Майка му – Калина Згурьова произхожда от големия род Бинбеловци. Тази фамилия е прочута в Бургаско през целия османски период и проследява корените си до XIV век.
Представители на фамилията са прочутия родопски войвода Момчил и неговата сестра Ефросина, чийто синове продължили военната кариера на вуйчо си, служейки в българските и византийските армии, а след османското завоевание – като войнуци и местни аги. Бащата на Стефан имал общо 8 деца, от които 4 умрели в ранна възраст. Занимавал се със скотовъдство и земеделие. Според някои изследвания, когато Стефан бил още малко момче, през 1846 г., баща му убил местния каймакамин в Ичме, след което семейството избягало в Делиормана.
Тодор постоянно сменял населените места, в които семейството му се установявало, вероятно за да прикрие дирите си от османските власти. В рамките няколко години, Димови живели в Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, отново Долно Чамурлий, Бабадашко и накрая се установили в град Тулча на река Дунав – важен търговски център в онази епоха. Докато живеели в Бей Дауд, Тодор пратил своя най-голям син Стефан на училище при местния даскал Петър Николов.
В последствие, когато през 1850 г. Калина Згурьова починала и Тодор останал сам да се грижи за децата, Стефан трябвало да прекъсне учението си, за да се захване с работа и да помага на баща си. В последствие, грижите за момчето поема по-голямата му сестра Търна и нейният съпруг. Бъдещият войвода е записан в училището на Енчо Кузманов в Тулча, където изучава светските науки, редом с български и гръцки. Покрай това усвоява и румънски, и турски.
Относително дребен на ръст, Стефан се прославил със своята пъргавина и ловкост, което вероятно му спечелва прякора Караджата (сърната). След смъртта на майка му работи като пастир и обущар в помощ на баща си, а след това и като пазвантин (нощен пазач). След като по-голямата му сестра поема грижите за него, Стефан помага на съпруга й в неговия дюкян.
Израствайки по улиците на Тулча, Стефан бързо се отличава като един от водачите на българските момчета по време на редовните стълкновения между децата на различните етнически групи. По това време се прочул като опитен както в организирането на своите връстници, така и в борбата.
През 1861 г. желанието на Стефан да се отличи сред местните, изиграва решаваща роля за бъдещето му. По време на голяма сватба на местни турски богаташи се организира турнир по борба. През по-голямата част от времето, боевете се печелят от прочутия местен пехливанин Гааза Плиса. В края, на нароченото за тепих пространство излиза дребния, но жилава 21-годишен Стефан Димов.
Той предизвиква тулчанския шампион и го побеждава да пъти един след друг, тъй като при първата му победа, турците обявяват, че Плиса паднал случайно на земята. След победите, Стефан е спасен на косъм от разярените турци, които се наканили д да убият дръзкия младеж. Тази случка и повдигнатото срещу него обвинение за убийството на местен турчин, не оставят никакъв избор пред Стефан и той бяга през р. Дунав във Влашко.
Караджата не се задържа за дълго в румънските земи. Чрез познанствата, които завързва с местната българска общност, Стефан научава, че в Белград се организира български военен отряд, който да се бори за освобождението на българските земи. Зад този проект стои знаменитият Раковски – име, добре познато на всеки български емигрант по онова време. Стефан не губи време и през 1862 г. заминава за Сърбия. При пристигането си в Белград бързо издирва българските доброволци и се записва в Първата българска легия, заставайки рамо до рамо с най-прославените имена в българското революционно движение.
От това време датира познанството на Стефан Караджа с Васил Левски, двамата стават добри приятели и остават свързани от здрава дружба, макар и често разделени от превратностите на съдбата. В спомените си от това време, Христо Македонски – революционер и бъдещ четник под знамето на Караджата пише: „Там [в Белград] се запознах най-напред със Стефан Караджата който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме доста добри приятели.“
По време на боевете на Легията с белградския османски гарнизон, Караджата доказва на дело своите качества. Храбър, съобразителен и ловък в боя, той се прославя по време на боевете около Байраклъ джамия. След победата и оттеглянето на османските войски, сръбските власти дават да се разбере, че за българските легионери вече няма място в Белград, а отряда трябва да се разформирова. Раковски, начело на 200 души, заминава за Букурещ.
Караджата подбира със себе си малка група юнаци, с които сформират чета и заминават за Тулча. В района на Тулча и Бабадаг четата прекарва 1863 г., атакувайки различни местни държавни институции и богати турски чорбаджи. През есента на 1863 г., следвайки хайдушката традиция, четата се разформирова. На следващата пролет, Караджата заминава на юг, формира нова чета и с нея обикаля Източния Балкан.
След края на хайдушкия сезон през 1864 г., Караджата заминава за Румъния и със събраните пари отваря гостилница в град Гюргево. Пивницата набързо се превръща в хъшовско сборище, не много по-различно от легендарната кръчма на Странджата, описана цветисто от Иван Вазов в „Немили недраги“. Именно от тези месеци датира познанството на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, който бяга в Румъния след като е участвал в една от четите на Филип Тотю.
Двамата набързо съставят план за нова четническа дейност и още през лятото на 1865 г. заедно с малка група бойци минават р. Дунав при Силистра и се отправят към Котленския балкан, където изкарват късното лято и есента. Същият сценарий, след зимуване в Гюргево, се повтаря през топлите месеци на 1866 г. Караджата, Хаджи Димитър и Жельо Войвода събират двадесетина юнаци, с които минават Дунава и се насочат към стара планина. Четата се разделя на три и всяка част действа самостоятелно из Балкана, след което през есента отново се прибират в Румъния.
Между 1865 и 1867 г., Караджата поддържа връзка с Георги Раковски и други революционери, които се стремят да изградят по-организирана програма за освобождение на българските земи. В контекста на тези дела, Караджата прави неколкократни опити за създаване на местни комитети в североизточните български земи, но без да срещне по-сериозна подкрепа начинанията му се провалят. Подобно на мнозина свои съвременници и Караджата нееднократно изразява разочарованието си от липсата на подкрепа сред българското население и явната апатия на народа към собственото му освобождение.
Въпреки това несломимия му дух не се пречупва и войводата непрестанно участва в четнически акции. През 1867 г., докато четите на Панайот Хитов и Филип Тотю действат в Балкана, Стефан Караджа се опитва на няколко пъти да организира допълнителни отряди в Румъния, но за съжаление без резултат. Действията му се следят и от румънските власти, които нямат интерес да провокират твърде много Османската империя, разрешавайки на българите да преминават р. Дунав.
През есента на 1867 г. сръбското правителство отправя нов призив за създаване на български доброволчески корпус, който да участва в една евентуална, общобалканска война с Османската империя. Начинанието не получава подкрепа от Раковски, но финансираната и напътствана от Русия Добродетелна дружина осигурява средства за униформи и въоръжение, а сръбските власти предоставят офицери от Артилерийското училище.
В продължение на няколко месеца, българските легионери – около 200 на брой, се обучават във военно дело и организационна подготовка. В крайна сметка и втората Легия последва съдбата на първата, след като Великите сили дават ясно да се разбере, че няма да допуснат конфликти и промяна на статуквото на Балканите. Разочаровани за пореден път, българите напускат Белград. Мнозина от тях заминават за Румъния, в това число и Караджата. От този кръг се формира и последната общност от последователи на Раковски, които застават зад неговия последен, Трети план за освобождение на България. Други, като Левски, се отказват напълно от идеята за организиране на чети.
През лятото на 1868 г., Стефан Караджа, заедно със своя побратим Хаджи Димитър, се заемат да организират поредната чета, която да влезе в българските земи. Този път става дума за голям отряд – общо около 125 души, разделени под командването на двамата войводи в две чети, движещи се заедно. Четите се сформират край с. Петрушан, на двадесетина километра на запад от Гюргево. В четите участват българи от всички прослойки – хъшове, даскали, търговци, сезонни работници, занаятчии, емигранти от различни краища на Румъния.
Сред участниците има ветерани от двете Легии, както и от Критското въстание (1866 г.). Повечето са преки последователи на идеите на Раковски. Неколцина са бивши членове на про-руския кръг около Добродетелната дружина, разочаровани от действията на обвързаните с Русия дейци. Участват и бивши дейци на ТБЦК, а част от средствата са осигурени от идейният наследник на Тайния комитет – „Българско общество“, създадено почти по същото време, по което и Караджата и Хаджи Димитър започват своята подготовка.
Четниците полагат клетва на тържествена церемония в началото на юли, 1868 г. след което прекосяват със сал река Дунав, на няколко стотин метра от устието на р. Янтра край село Вардим. Успяват да реквизират коне и каруца от местен турски чорбаджия в село Саръяр (дн. Хаджидимитрово), след което завързват бой с преследващата ги потеря, организирана от местните османски власти. Първото сражение, водено на 7 юли, завършва с успех за българите, които се изтеглят на юг. Следващото сражение водят на 8 юли край Карапановата кория (с. Петреш), където са застигнати от османските отряди.
В сражението падат трима души, а четат се изтегля все по на юг към Балкана. Следва ново сражение край село Вишовград. В него пада немалък брой четници. Караджата е раняван неколкократно, но се бие със сабя в ръка в челните редици. Благодарение на непреклонния му дух и умели заповеди, четата пробива опита за обкръжение и успява да се изтегли към Балкана. Изтощените бойци обаче нямат шанс. При съотношение поне 20:1, османската потеря успява да затегне примката около четата в местността Канлъ дере, разположена на пътя между селата Вишовград и Добромирка.
Мнозина четници са убити, а Стефан Караджа е заловен полу жив. В последствие османския лекар, назначен да го прегледа открива седем тежки рани, нанесени на войводата. Хаджи Димитър успява да се спаси с не повече от 30 четници, останалите над 80 души са или избити, или пленени. Караджата е завлечен в близкото село Плужна, където търновския окръжен управител го приканва да накара останалите незаловени четници да се предадат – Караджата отказва. Изпратен е в Търново, където е поставен под грижите на арменския лекар Каприел Джерахян, който служи в османската армия. Лекарят успява да стабилизира тежко ранения войвода. В последствие Караджата е превозен до Русе, където е вкаран в затвора и подложен на разпити.
Според старата версия за смъртта му, Караджата е обесен в Русе на 31 юли, 1868 г. В действителност, спомените на местни хора, както и на британския консул посочват, че Стефан Караджа умира от раните си, най-вероятно в следствие на тежка инфекция. На открития през 2014 г. надгробен камък е записана датата 30 юли, 1868 г. Тялото му е погребано от Баба Тонка, която в последствие запазва черепа му като реликва. В крайна сметка, тленните му останки са пренесени в Пантеона на българските възрожденци през 1978 г. по повод вековната годишнина от Освобождението на България от османско владичество.
Днес родното му село Ичме носи неговото име, а паметници, посветени на подвизите му се намират в различни краища на България, заедно с имена на улици. Отишъл си едва 28 годишен, Стефан Караджа остава един от най-славните герои на българското национално-освободително движение. Неговата и на Хаджи Димитър саможертва се оказва съвсем не напразна.
Стреснати от размера и бойния опит на четата, османските власти правят ясна равносметка, че българите трябва да получат отстъпки по църковния си въпрос, за да може да се укротят техните революционни действия. По този начин, действията на четата на Караджата и Хаджи Димитър, се разглежда от специалистите като една от основните предпоставки за създаването на Българската екзархия и признаването на българите за самостоятелен народ в рамките на Османската империя.
