Великите авантюристи: Годфроа Дьо Буйон – създателят на „Небесното кралство“
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
През 1071 г., войските на Византийската империя понасят катастрофално поражение в битката при Манцикерт. Само в рамките на около година, победоносните войски на Селджукидите успяват да завладеят цяла Мала Азия и да изтласкат византийците до стените на собствената им столица – Константинопол. Турците завладяват целия Близък Изток и го поставят под свой контрол. В техни ръце попада и свещеният Йерусалим – градът, приютил в себе си символите на трите Аврамически религии – Християнството, Ислямът и Юдаизма.
Изправени пред пълен колапс, ромеите започват отчаяни да търсят помощ от Запада. Отношенията между Рим и Константинопол са достигнали точка на замръзване – през 1054 г. двамата патриарси са си обявили схизма – разцепление, което ще раздели двете християнски църкви завинаги. Въпреки това, когато през 1081 г. на трона в Константинопол се възкачва Алексий Комнин, отчаяният василевс няма друг избор освен унизен да моли папата за подкрепа.
Помощта ще закъснее с цели 14 години – едва през 1095 г., папа Урбан II изпраща призив към християните в Западна Европа за свикване на свещен поход, който да освободи Светите земи то властта на мюсюлманите и да донесе избавление на Източната Римска империя. Тъй като се смята, че този поход е дълг на ревностните и своего рода носене на кръста в името на вярата, той и последвалите го подобни остават в историята като Кръстоносни походи. Подобно велико начинание се нуждае от велики водачи. Под знака на Кръста се стичат най-изтъкнатите рицари и аристократи на епохата – могъщи магнати от Франция, Германските земи и Италия. Сред тях има кралски братовчеди, императорски копелета и нормански вождове, но едно име се налага като естествен водач и най-уважаван сред всички тях воин – Годфроа дьо Буйон.
Годфроа е роден ок. 1060 г., някъде в земите на своя баща Йосташ II Дългият мустак – графство Булон (дн. Северна Франция и части от Белгия). Той е втори син и като такъв няма да получи наследството на Булон, но по майчина линия в негово наследство преминава ключовото херцогство Долна Лотарингия (дн. Нидерландия, Източна Белгия и Люксембург). Годфроа трябва да получи херцогството през 1076 г., когато умира вуйчо му Годфроа IV Гърбавия. Тъй като е много млад, германският крал Хайнрих IV предава Лотарингия на своя син Конрад, а за Годфроа е заделено само малък дял – графство Буйон. Хайнрих обещава на Годфроа да му предаде цялото херцогство, ако младият благородник се покаже достоен за подобна важна територия.
През следващото десетилетие, Годфроа доказва с меч в ръка своите умения. Той се сражава рамо до рамо с Хайнрих по време на гражданските войни в германските земи, както и по време на походите на Хайнрих в Италия. Годфроа успява да победи и широка коалиция от могъщи аристократи, които се опитват да му отнемат владението над Буйон. Сред тях изпъква името на тосканската маркграфиня Матилда – вуйна на Годфроа и героиня на своя собствена средновековна сага. Буйонският граф успява да срази враговете си и да затвърди властта си. Впечатлен от качествата му на воин, пълководец и мъж на честта, през 1087 г., Хайнрих IV изпълнява обещанието си и провъзгласява Годфроа за херцог на Долна Лотарингия.
Когато през 1095 г. в Клермон папа Урбан II провъзгласява свикването на Кръстоносния поход, Годфроа решава да се включи с всичките си налични силили. Той ипотекира или продава голяма част от личните си владения и със събраните средства събира силна войска, включваща множество благородници от Горна и Долна Лотарингия, както и от останалите части на днешна Белгия. Армията потегля през Рейнланд и преминава през Бавария и Унгария, достигайки Константинопол през ноември, 1096 г. Скоро, под стените на византийската столица се стичат и войските на другите големи аристократи, поели в поход – Раймон дьо Сен-Жил, граф на Тулуза, Робер II Фландърски, Юг дьо Вермандуа и прочутия нормански завоевател Боемунд от Таранто – стар неприятел на византийците.
Византийският император Алексий I Комнин започва преговори с кръстоносните водачи. Те се проточват през цялата зима и в крайна сметка представляват компромис между ромеите и кръстоносците. Годфроа и останалите водачи приемат, че Аексий ще е техен сюзерен по отношение на новозавладените земи и ч е ще му върнат всички земи, загубени от Византия след 1071 г., които успеят да завладеят. Същевременно, василевсът се задължава да участва в похода със своя собствена войска и да осигури храна, транспорт и пари за кръстоносната армия.
Кръстоносната армия потегля на изток през пролетта на 1097 г. Под стените на Никея, рицарите нанасят разгромно поражение на турските войски, командвани от Килидж Аслан I. Годфроа се проявява в сражението. В последвалата втора битка с турците при Дорилеум, Годфроа разгромява османския авангард и спасява своите събратя от разгром. Лично води атаката, която отхвърля турските части, притиснали рицарите във фланг, след което смело преминава в контраатака и успява да завладее вражеския лагер. В последвалите седмици, извори разказват, че докато армията се движи през Анадолските планини, Годфроа е нападнат от мечка. Макар и ранен тежко, рицарят успява да победи дивия звяр, което само засилва ореола му.
В края на 1097 г., войските на Кръста достигат северна Сирия. Част от армията, начело с по-малкия брат на Годфроа – Балдуин от Булон, превземат град Едеса и създават там графство. Останалата войска застава под стените на могъщата крепост Антиохия. Обсадата трае близо година – градът пада през лятото на 1098 г. По време на обсадата, император Алексий така и не изпраща обещаната от него помощ за рицарите. Когато Боемунд от Таранто лично превзема портите на града, той обявява, че рицарите вече не дължат вярност на василевса и обявява Антиохия за своя столица. Годфроа отхвърля идеята за прекратяване на похода и обявява, че преследването на дребни местни титли е отклонение от единствената праведна цел – Йерусалим. Неговите думи и лекотата, с която отхвърля изкушенията на Ориента, го издигат още повече в очите на обикновените войници, участващи в похода.
През 1098 г, войските най-сетне потеглят на юг и застават под стените на Йерусалим през юни, 1099 г. Годфроа повежда обсадата – кървава, жестока и измъчена. Рицарите успяват да построят обсадна кула, сглобена от разрушените кораби на група италиански търговци, които следват похода по море. Годфроа е начело на финалния щурм и е сред първите, които преодоляват крепостните стени. Последвалите епизоди на насилие нямат нищо общо нито с християнството, нито със светлите идеали на рицарството. В рамките на три кървави дни над 30 000 души са изклани по улиците на града – кръстоносците заявяват, че само християни могат да се намират в Светия град.
След като установяват властта си над града, кръстоносците се събират на съвет, на който решават какво да бъде устройството на новото владение и кой да застане начело. Годфроа е избран единодушно за владетел, след като единствения друг сходен по популярност водач – Раймон дьо Сен-Жил се отказва от короната. Самият Годфроа заявява, че не може да приеме титлата крал, „тъй като не би могъл да носи корона от злато в града, в който Иисус е носел корона от тръни“. Според по-късни извори, той приел титлата „Защитник на Възкресение Христово“, но категорично отказал кралската корона.
Управлението на Годфроа продължило само няколко месеца. Той успял да разгроми арабските войски, идващи да възвърнат Йерусалим през август, 1099 г., след което принудил основните крайбрежни пристанища в Палестина да приемат върховенството на Йерусалим. По време на тези походи, Годфроа се заразил с някоя от болестите, присъщи на Ориента, но непознати за европейците. След тежко боледуване, Годфроа издъхнал на 18-ти юли, 1100 г. в Йерусалим. ПО волята на аристокрацията, владетелската титла била предадена на брат му Балдуин, който пристигнал от Едеса и на 25-ти декември, 1100 г. бил коронован за първи крал на Йерусалимското кралство.
След смъртта си, Годфроа се превърнал в легендарен образ и патрон на всички бъдещи кръстоносци. Легендите за него са възпети в десетки средновековни балади и епоси. В Светите земи образът му се превърнал в идеал за подражание за бъдещите поколения рицари и кръстоносци. Нежеланието му да носи кралска титла го превърнали в извисен символ на скромността и доблестта. Най-великото признание за паметта на Годфроа е добавянето му сред т. нар. Деветимата достойни – Хектор от Троя, Александър Велики, Юлий Цезар, Исус Навин, Давид, Юда Макавей, крал Артур и Карл Велики.
