Великите авантюристи: Гаджал Войвода – войникът на XIX век

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Може ли един човешки живот да послужи като обобщение на един век национални борби на българският народ? Оказва се че е възможно. Героят на настоящата статия е човек, който е ярък представител на едно забележително поколение българи, които често остават извън светлината на историческите прожектори. Те са твърде млади, за да се нарекат съвременници на Софроний и твърде стари, за да бъдат връстници на Раковски.

Въпреки това, техният кураж, борбеност и стремеж към възход и свобода, бележат една от най-важните страници в развитието на българския народ. Достатъчно е да споменем хора като Георги Мамарчев и Христо Тъпчиллещов, за да добие читателят представа за значимостта на въпросното поколение. Сред тези, и други славни имена като Петър Берон и Ботьо Петков, трябва да наредим и един българин, който прекарва по-голямата част от живота си, сражавайки се за каузите, в които вярва. Той хваща пушката едва навършил двадесет и през следващите седемдесет години служи във всички войни, въстания и завери, които се разиграват в българските, а и не само, земи. Той е наречен от поколенията „Войникът на века“, а в народната памет остава като Гаджал войвода.

Георги Илиев Симеонов се ражда на 18 септември 1808 г. в Котел. По това време градът е един от основните центрове на българската възрожденска култура. Жителите му са горди и свободолюбиви, издържали на редица нападения на кърджалийски банди през предходните две десетилетия. Котел е прочут със своята крепостна стена, точните стрелци, които я бранят и мотото „Котел го огън не гори, Котел го сабя не сече, в Котел се лесно не влиза“. Именно с тези завети и в подобна среда израства и малкия Георги, син на Илия и Цона Симеонови, и е роднина на прочутия род Мамарчеви. Момчето вероятно получава начално образование в местното килийно училище и се занимава със земеделие и скотовъдство – основния поминък на баща му Илия.

През 1828 г. Османската империя влиза във война с Русия. Тъй като Котел е военизирано селище, което има повинност към Портата, много от младежите са мобилизирани като помощни войски и изпратени в Добруджа, където участват в укрепяването на Шуменската крепост. Руските войски пресичат р. Дунав през лятото на 1828 г. и започват настъпление на юг, което завършва с окупиране на североизточните български земи.

Османската армия е разгромена, навсякъде цари хаос. В тази обстановка, Георги бяга от своята мобилизационна част и отива при руските войски, където се записва като доброволец към един от казашките полкове и започва да се сражава срещу Полумесеца. Георги служи в руската армия до края на войната и явно се отличава в службата си, тъй като дори след подписването на Одринския мир през есента на 1829 г., Симеонов остава като редовен войник и се изтегля на север заедно с руските войски. През следващото десетилетие Георги остава редови войник в руската армия и вероятно се издига в чин.

Кога точно Георги напуска служба в руската армия не е сигурно, но през 1841 г. следите му се появяват отново, този път в Браила – пресечна точка на руската, влашката и османската граници. В това оживено пристанище, пълно с агенти, търговци, дипломати, просветители и авантюристи, Георги Симеонов се свързва с влашки и български емигранти, сред които и по-младият му братовчед – Съби Стойков Попович, вече подвизаващ се под името Георги Раковски.

В рамките на няколко месеца се организират няколко чети, чиято цел е да навлязат в Османската империя и да предизвикат опит за въстание на местното население. За съжаление на съзаклятниците, влашката полиция няма никакво намерение да допусне провокации и да рискува намесата на Русия и Портата, след като и двете ясно са показали, че няма да толерират български въстания на този етап – османците съвсем резонно, а Русия, следвайки моментните си интереси за запазване на Османската империя като ценен съюзник през 1830-те и началото на 1840-те.

Четата на Георги е атакувана от румънските власти и е принудена да се предаде и разформирова. Той самия е съден в контекста на процесите, свързани с гореспоменатите събития, останали в историята с колективното название Браилски бунтове. След като изкарва известно време във влашките затвори, Георги заедно със свои съмишленици се прехвърля през р. Дунав през 1843 г. и сформира хайдушка чета, която започва да действа в района на родния му Котел.

От този период датира и неговото прозвище Гаджал войвода. Самата дума произлиза от дерогативно обращение, което турците използвали за скитащите тюрки сунити, сродни с гагаузите, живеещи в Добруджа. В продължение на четири години четата действа успешно и предизвиква сериозен смут сред местните османски власти и турските разбойнически банди.

През 1848 г. в Унгария избухва национално въстание, насочено към отхвърляне на австрийската власт начело с Лайош Кошут. Русия, която подкрепя своя съюзник Австрия, решава да изпрати войски, а тъй като до пристигането им ще мине време, руснаците започват да организират чети от доброволци в България и Сърбия, които да подкрепят действията на редовната им армия. Вероятно чрез свои агенти в Сливенско, руските власти рекрутират Гаджал войвода, който сформира българо-сръбска чета и през 1848 г. се присъединява към нередовните руски части и казашкото войнство по време на руските операции по ликвидиране на унгарското въстание. След края на военните действия четата е разпусната, а Гаджал се заселва в Букурещ, където според разни сведения се жени. Спокойният му живот обаче трае по-малко от пет години.

През 1853 г. Русия започва нова война с Османската империя – Кримската война (1853-1856 г.) За трети пореден път Северната империя сформира български доброволчески корпус – т. нар. волентири. Над 5000 души се отзовават на призивите на руското правителство, сред тях, естествено, и Гаджал войвода. Българските отряди служат като помощни войски за охрана на тила на руските сили в Мизия през 1853/54 г. След включването на Великобритания и Франция във войната през 1854 г. руските сили се изтеглят в Бесарабия.

Дали Гаджал войвода служи във Волентирския корпус или се записва в редовните руски части, както посочват някои изследователи, е въпрос, който трудно може да получи удовлетворителен отговор. По-героичният прочит на историята предполага прехвърлянето на Георги в Крим, където през 1854-55 г. се сражава срещу съюзническите войски под командването на генерал Александър Лидерс. При всяко положение Гаджал остава на действителна служба до самия край на войната, когато през февруари 1856 г. е уволнен при разпускането на руската армия.

Десетилетия на хайдуклък и войни са оставили своята следа и Гаджал не е от хората, които просто ще се завърнат към цивилният живот. Според различни сведения, между 1860 и 1864 г. той се записва като доброволец в редица руски подразделения и се сражава срещу полските въстаници (1861-63 г.) и при окончателното завоюване на Черкезия (до 1864 г.). Къде и как се препитава Гаджал през следващите десет години остава неизвестно.

През 1876 г., веднага след Априлското въстание, Русия формира неформален военен корпус, оглавен от генерал Михаил Черняев, който да се включи в избухналата наскоро Сръбско-турска война (1876 г.) Създаден е руско-български корпус в състав над 2500 души. Гаджал, който до сега не е пропускал случай да се сражава с османците, няма намерение да създава прецедент и се записва, въпреки че е вече 68-годишен. Българските доброволци се сражават в най-тежките и кървави сражения, често спасявайки сърбите от пълен разгром.

Веднага след края на активните военни действия, Гаджал, заедно с останалите доброволци заминава за Румъния, където започва сформирането на нов български доброволчески корпус. Формално, неговото създаване е обявено на 17 април 1877 г., но е пределно ясно, че руското правителство стартира набирането на бъдещото Опълчение значително по-рано. Гаджал е сред първите доброволци и със своята възраст, опит и бойна слава, заема почетно място в състава на новата българска бойна част. Според някои сведения, Гаджал се сражава в Трета дружина под командването на подполк. Калитин и взема участие в настъплението на Предния отряд към Стара Загора и последвалите боеве на Шипка.

Навършил 70 години, Гаджал войвода дочаква да види свободна България. За негов ужас, както и на целия български народ, страната е териториално осакатена от Берлинския договор. Старият хайдутин няма намерение да седи със скръстени ръце и през есента на 1878 г. се включва в дейността на комитетите „Единство“. Когато на 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-разложкото въстание, Гаджал войвода сформира нова чета, с която взема дейно участие в неравните боеве с османските войски. По време на боевете понася поредната рана – този път в крака, но въпреки преклонната си възраст се възстановява и от нея.

През 1885 г., вече близо 80-годишен, Гаджал отново нарамва пушката и се записва доброволец в Сръбско-българската война, решен да брани родината до последен дъх. След края на войната, Гаджал се прибира в Русе, където живее заедно със съпругата си и трите им деца. През 1887 г. обаче решава да се присъедини към бунтовниците-русофили, които искат свалянето на правителството и възстановяване на отношенията между България и Русия.

Заговорът е зле изпълнен и разкрит, а организацията обхваща само граничните гарнизони в Русе и Силистра и то не изцяло. Гаджала е привлечен по-скоро като символ, верен на своите русофилски убеждения. Акцията се проваля, Дунавския пети пехотен полк остава верен на правителството. Мнозина офицери бягат зад граница, самия Гаджал е принуден да се спасява в Румъния, където 8 години живее при роднини.

Едва през 1895 г. му е позволено да се върне в България. Пенсията му обаче е отнета, а семейството му отказва д аго приеме у дома си. Спасен е от друг бивш опълченци – Атанас Николов, който го приютява в дома си и се грижи за Гаджал. Опитите му да издейства амнистия чрез писма до Народното събрание, остават без резултат. Сломен, беден и отхвърлен от всичките си близки, Гаджал умира на 3 септември 1899 г., малко преди да навърши 91 години.

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Гаджал Войвода – войникът на XIX век