Няколко прояви на доброта, които промениха света
Писмо спасява живота на Джейн Остин, 1783 г.
През 1783 г. седемгодишната Джейн Остин и по-голямата й сестра Касандра са изпратени в Оксфорд, за да останат при своята братовчедка, Джейн Купър. Момичетата трябва да учат при г-жа Ан Каули, която по-късно се премества в Саутхемптън, където взима и младите момичета със себе си. Докато са в Саутхемптън, Касандра и Джейн се разболяват тежко, предполага се или от дифтерия (потенциално смъртоносна заразна бактериална инфекция, която засяга главно носа и гърлото), или от коремен тиф.
Джейн е толкова зле, че едва не умира, но госпожа Каули по някаква необяснима причина не прави опит да говори с родителите й. Авторът Хелън Ейми обяснява как Джейн Купър пише, за да информира леля си, че животът на Джейн е в опасност, след което майката на Остин и г-жа Купър потеглят към Саутхемптън, за да спасят момичетата си. Те носят билков лек, който би трябвало да излекува инфекцията.
Сестрите Остин се възстановяват под грижите на майка си у дома и трите момичета така и не се връщат при госпожа Каули.
„Без навременната намеса на братовчедка й“, казва Ейми, „Джейн Остин почти сигурно би умряла и светът щеше да бъде лишен от нейния изключителен талант.“
Миеп Гис (и компания) скрива семейството на Ане Франк от нацистите, 1942–44
След възхода на Адолф Хитлер и нацистката партия през 1933 г. еврейското семейство Франк решава да избяга в Холандия, за да се спаси от бързо ескалиращия антисемитизъм в Германия. Ото и Едит Франк, заедно с дъщерите си Марго и Ане, се скриват в пристройка над офисите на Ото в Амстердам на 6 юли 1942 г. Скоро към тях се присъединиха още четирима.
Семейството е скривано от редица хора, които са работили за Ото Франк, включително Миеп Гис, която започва работа като офис помощник на мъжа през 1933 г. През двете години и 35 дни, в които семейство Франк живее в тайна, Гис (заедно с други) ги посещава често с храна и други консумативи и им разказва новините отвън. Приятелството и добротата преди всичко, показани от Гис, се оказват спасителният пояс за Ане, която си води дневник за своите преживявания и мисли, докато се крие.
На 4 август 1944 г. всички в пристройката са арестувани. Някой се е обадил на германската полиция за сигурност, за да ги уведоми, че на Принсенграхт 263 се крият евреи. Самоличността на предателя никога не е установена. Всички в пристройката са депортирани първо в транзитния лагер Вестерборк, а след това и в Аушвиц. През есента на 1944 г. Ане и нейната сестра Марго са транспортирани в Берген-Белзен, концентрационен лагер в Германия, където са затворени почти 4000 евреи, предимно холандци. Там, в нехигиенични условия и без храна, момичетата се разболяват от тиф. И двете умират през март 1945 г., само няколко седмици преди освобождаването на лагера.
След ареста на семейството, Гис открива дневника на Ане и го пази, без да го чете, с надеждата, че един ден може да го върне на момичето. За съжаление това никога не се случва и вместо това тя го дава на Ото, единственият член на семейството, оцелял през войната, през юли 1945 г. Ото по-късно си спомня: „Започнах да чета бавно, само по няколко страници всеки ден, повече щеше да ми е невъзможно , тъй като бях обзет от болезнени спомени. За мен това беше откровение. Там беше разкрита съвсем различна Ане от детето, което бях загубил. Нямах представа за дълбочината на нейните мисли и чувства.“
Хариет Табман спасява поне 300 души от робство, около 1850–61
Араминта Хариет Рос, както е родното й име, е родена в Мериленд, САЩ, някъде през 1822, жената в поробено семейство, в което всички са „обственост“ на семейство Бродес. По това време в някои американски щати поробените хора се смятат за „собственост“ без да имат права, а благосъстоянието им обикновено се има предвид само по отношение на производителността. От петгодишна възраст Минти е на работа. Тя често е давана назаем далеч от дома на съседни семейства, които я малтретират. През 1849 г., в края на 20-те си години, Минти бяга сама в Пенсилвания, която вече е свободен щат.
„Никой не знае точния й маршрут“, казва Софи Бийл за HistoryExtra, „но по време на бягството си Минти вероятно използва за първи път част от „подземната железница“ – тайна мрежа от роби и симпатизанти на аболиционистите.“ На „железницата“ така наречените „кондуктори“ прекарват избягали роби между скривалища или „станции“ по пътя им към свободата на север. По това време Минти променя името си на Хариет, вероятно за да прикрие бягството си.
Когато пристигa във Филаделфия, Табман скоро си намира работа и приятели сред аболиционистите. Тя обаче не е напълно в безопасност. Има ловци на роби, които оперират в района, и само година след като тя пристигна, Законът за избягалите роби от 1850 г. задължава местните комисари да върнат бегълците на собствениците им. Сега вече има остри наказания за онези, които помагат на робите-бежанци.
И все пак през следващите 11 години Табман прави 19 пътувания и спасява приблизително 70 роби, включително почти цялото си останало семейство, от източния бряг на Мериленд. Освен това доставя на много други подробни инструкции как да избягат. Често се смята, че е помогнала за спасяването на поне 300 души от робството.
Луз Лонг работи с Джеси Оуенс за неговата подготовка, 1936 г.
Често се твърди, че Джеси Оуенс, четирикратен американски златен медалист от Олимпийските игри в Берлин през 1936 г., е умишлено и ароантно пренебрегнат от Адолф Хитлер, който отказва да му стисне ръката. Въпреки че Алберт Шпеер, министър на военното въоръжение на Германия, припомня, че Хитлер е „силно раздразнен“ от поредицата победи на Оуенс, всъщност фюрера се ръкува само с германски спортисти и само в първия ден на Олимпийските игри – и не е отказал умишлено ръката на Оуенс.
Оуенс обаче може би никога нямаше да спечели някой от златните си медали, ако не беше добрата воля на негов колега състезател – германския скачач на дължина Карл Лудвиг „Луц“ Лонг.
На 4 август 1936 г., в квалификационен кръг на скока на дължина, световният рекордьор Оуенс два пъти настъпва линията, когато скача. Лонг, европейският рекордьор, му предлаа съвет как да се коригира, за да не прави фалове повече – тъй като квалификационната дистанция е само 7,15 м, а Оуенс може да скочи повече от 8 м, той трябва спокойно да измести стъпката си назад, за да скочи преди линията.
Следващият скок на Оуенс е успешен и той по-късно печели златния медал със скок от 8.06 м. Лонг взима среброто.
По-късно Оуенс пише за Олимпийските игри през 1936 г .: „Това, което най-ясно си спомням, беше приятелството, което завързах с Луц Лонг. Той беше най-силният ми съперник, но беше и този, който ме посъветва да се коригирам и по този начин ми помогна да спечеля.“
Световният рекорд на Оуенс в скока на дължина остава 25 години, а представянето му се разглежда широко като удар по намерението на Адолф Хитлер да използва Олимпийските игри, за да демонстрира вярата си във физическото превъзходство на арийците.
