Нежната страна на изкуството: Марлене Дитрих за таланта, храбростта и свободата да се влюбваш
Завладяваща, магнетична и с талант, за който мнозина само биха могли да мечтаят.
Това е Марлене Дитрих – една от най-популярните фимлови и музикални звезди на 30-е и 40-е години на миналия век, известна със своя безупречен и нетрадиционен стил на обличане, както и със своята свободна женска природа. Тя защитава американските интереси по времето на Втората световна война и отдава голяма част от енергията и таланта си, за да повдига духа на съюзническите войски на фронта.
Някои биха сметнали безупречния ѝ и нетрадиционен стил на обличане за проява на прекалена смелост, след като самата Марлене не веднъж заявява, че женските дрехи не са ѝ по вкуса. Андроенният ѝ външен вид действа като магнит не само за мъжете, привличайки много от любопитните и провокативни погледи на представителките на нежния пол.
Вълнуващата история на Марлене започва преди точно 120 години в Германия. Мария Магдалене Дитрих, както е истинското ѝ име, се ражда на 27 декември 1901 г. в Берлин. Дъщеря е на пруския офицер Луис Ерих Ото Дитрих, който е убит на Източния фронт през Първата световна война и на Вилхелмина Елизабет Йозефине Фелзинг, описвана по-късно от нейната внучка като студена жена, раздаваща команди.
Семейството на малката Дитрих е от средната класа в Германия. Още като дете измисля прякора си Марлене, състоящ се от сливането на двете ѝ имена – Мария и Магдалене. Именно с този псевдоним тя ще покори както световните сцени и филмови студиа, така и сърцата на мнозината, влюбени в нея.
Преди да постъпят в училище тя и по-голямата ѝ сестра Лизел взимат уроци у дома, които включват френски и английски език, балет, цигулка и пиано. По-късно и двете посещават девическото училище Augusta Victoria, а интересът на Мария Магдалене към музиката все повече се засилва и я тласка към мечтата ѝ да стане професионален цигулар. Работейки усърдно години наред в тази посока, заради неправилната постановка при свиренето или претоварването, тя получава заболяване на едната си ръката, което завинаги я отделя от музикалната ѝ кариера. Но тя не се отказва да следва сцената и се насочва към актьорското майсторство.
Марлене се записва да учи в академията за актьори на Макс Рейнхард, твърдо решена да покори театъра. Тя прави впечатление с дългите си крака в представления и кабарета и не крие удоволствието си от впечатляващите костюми – фантастичен свят, напълно контрастиращ с преобладаващата бедност и растяща инфлация на Ваймарската република. На Марлене биват поверени и няколко малки роли във филми, въпреки че майка ѝ изобщо не одобрява пътя, който дъщеря ѝ си избира.
На 22-годишна възраст младата Дитрих се омъжва за асистент-режисьора Рудолф Зибер, с който ще е до смъртта му не по традиционния начин, познат по онова време. Той ще понася множеството любовни афери на жена си от ранчото си в Сан Франциско, но през това време ще води таен за широката общественост семеен живот с любовницата си Тамара Матул, за чието съществуване Дитрих е добре запозната. Още в началото на брака си Марлене и Зибер имат едно дете, което кръщават Мария Елизабет, днес позната като Мария Рива.
Свободата да се влюбиш
Когато става въпрос за Марлене и връзките ѝ, не може да се отрече, че те са повече от нетрадиционни и вълнуващи. По онова време тя е определяна като една от най-влиятелните бисексуални жени в Холивуд, а титлата печели благодарение на смелостта, която проявява, неизневерявайки на вътрешните си усещания.
Дитрих е известна с мъжкия си стил на обличане, който хем шокира широката общественост, хем по някакъв начин е намиран за сексапилен – „Обличам се заради имиджа. Не за публиката, не за модата, не за мъжете. Ако се обличах за самата мен, изобщо нямаше да се притеснявам. Дрехите ме отегчават. Щях да нося дънки. Обожавам дънки. Купувам ги от обществен магазин – мъжки, разбира се. Не мога да нося дамски панталони”, категорична е филмовата звезда в интервю за The Observer през 1960 г. Един от критиците на изданието пък, Кенет Тайън, споделя – „Нейната мъжественост се харесва на жените, а сексуалността ѝ – на мъжете”.
И така до края на живота си Марлене ще остане известна с привличането си и към двата пола, като част от любовните ѝ завоевания са актьорите Ерол Флин и неговата съпруга Лили Дамита, Делорес дел Рио, бившият президент на САЩ Джон Ф. Кенеди, певецът Франк Синатра, писателят Ърнест Хемингуей и актрисата Грета Гарбо, чиято любов завършва толкова болезнено, че двете дори отричат познанството си и отказват да се срещат повече завинаги.
След време дъщерята на Дитрих продължава да разказва за сексуалните връзки на майка си така – „Всъщност тя не се интересуваше много от секса с мъже. По-скоро това беше начин да ги манипулира и контролира”. Но по повод отношенията на Марлене с жени, Рива казва – „Наслаждаваше се на секса и връзките ѝ бяха много по-удовлетворяващи за нея”.
„Синият ангел“ на киното
В берлинското филмово студио Дитрих се среща с американския режисьор и сценарист Йозеф фон Щернберг, който отговаря за режисурата на едни от най-успешните ѝ филми, сред които и „Синият ангел”, отворил за Марлене широко вратите на световната киноиндустрия. След този си успех тя заминава за Холивуд и се превръща в истински популярна актриса, а една от предстоящите ѝ роли предизвиква известен шок у аудиторията.
Във филма „Мароко”, заснет през 1930 г., Дитрих се превъплъщава в кабаретната певица Ейми Джоли, която е истински чувствена и уверена в себе си жена. Скандално известната сцена, в която Марлене носи цилиндър и мъжки тиранти, докато обикаля в публиката и пее, завършва целувайки друга жена по устата. Няма съмнение, че целувката е откровено сексуална, на която публиката реагира едновременно със стъписване и смях. Този кадър остава един от най-ранните примери за публична интимност между две жени в историята на киното.
През 30-е и 40-е години Дитрих участва в няколко известни филма, сред които „Шанхай експрес”, „Дяволът е жена” и „Русокосата Венера”. Кариерата ѝ на актриса се развива стремглаво и не след дълго тя е поканена от американската филмова компания Paramount, за да участва в техни продукции. Тогава Марлене заживява истински живот на звезда, потънала в охолство и разкош.
Началото на Втората световна война обаче вещае зловещ сценарий, за който никой не предполага.
Артист на фронта
През 1939 г., когато войната вече е факт, Дитрих става официален гражданин на Америка и се отказва от германското си гражданство. Заради това свое действие тя бива обвинена в измяна на родината си, но тя твърдо отказва да приеме нацисткия режим и фанатичното, брутално отношение на Хитлер към еврейското общество.
След нападението на Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. Америка обявява война на Япония, а в последствие Германия обявява война на САЩ. В този тежък момент американците са насърчавани да се включват по всякакви начини за спечелването на войната, включително с доброволчество, присъединяване към армията и продаване на военни облигации, с което помага и Дитрих през 1942 г. Според някои историци благодарение на нейните усилия правителството на САЩ успява да събере над 1 млн. долара.
Марлене се включва и в други дейности, като например тези за деморализиране на вражеските войски, записвайки американски песни на немски език, които да бъдат пускани по радиото. През това време в страната биват изградени столови, където войниците да отпочиват преди поредната битка. Там се предлага топла храна и е място за почивка и общуване. Една от тези столови е ситуирана в Холивуд и често посещавана от знаменитости, сред които е и Дитрих. Тя доброволно работи, сервирайки кафе и разговаряйки с войниците.
Но не дотам се простира отдадеността ѝ към САЩ и желанието ѝ да бъде в помощ на страната. Американската военна служба организира и спонсорира гастроли на артисти, които да разведряват войските в Европа, Африка, Близкия изток и Азия. Много от известните актьори и комици се включват в инициативата доброволно, включително Боб Хоуп, Бинг Кросби, женското музикално трио The Andrews Sisters и, разбира се, Марлене Дитрих.
Често турнетата вървят ръка за ръка с тежките условия, които войната непременно създава. Дитрих се изявява на тъмно, без ток, спи в палатка и се доближава прекалено близо до фронтовата линия. По време на изпълненията си тя става извества със свиренето си на трион, което много забавлява войниците.
Заради отдадеността ѝ през Втората световна война Марлене бива награждавана с едни от най-високите отличия за храброст и постижения след края ѝ. През 1947 г. тя получава Президетския медал на свободата, връчен ѝ от американското правителство. Франция пък дава на Дитрих Ордена на Почетния легион за нейната военновременна дейност в страната, докато Белгия я награждава с рицарския Орден на Леополд.
Когато войната приключва, Марлене се връща към обичайните си дейности – да снима филми. През 1953 г. започва и кариерата ѝ на певица в нощен клуб, който е и един от последните образи, с които почитателите ѝ я запомнят. Здравето ѝ обаче започва да се влошава и през 70-е години тя решава да остави кариерата си в киното зад гърба си. Тя продължава да пише поезия и да описва мемоарите си.
Марлене Дитрих умира в Париж на 6 май 1992 г. на 90-годишна възраст. Смелостта, с която живее живота си, ще остане завинаги в историята на най-смелите жени в изкуствата, осмелили се не просто да съществуват с присъствието си, а да светят с целия си блясък, с риск светът да остане заслепен от светлината им.
