Как руските емигранти промениха интелигенцията на Париж през XX век – Ленин не харесваше това
Повечето жители на Париж знаят, че градът им носи името „Кафенето на Европа“. През 50-те години на XVIII век ще открием, че именно това е мястото за най-различни дискусии, творчество и политика. Последното е предпочитано, особено след като всеки пътешественик иска да изпита тази френска традиция. В началото на XX век ще видим, че столицата е магнит за всеки творец в Европа.
В зората на новото хилядолетие се превръща и в още нещо – убежище за бежанци. Повечето творци и политически дисиденти от Русия бързо откриват място, където могат да бъдат значително по-свободни. Царска Русия се е превърнала в бойно поле за преследване на вещици, а Романови не прощават на никого, особено след като новите идеи на болшевиките се разпространяват като зараза.
Квартал Монтпарнас се смята за сърцетo на бохемите, макар и да е далече от по-престижните квартали като Паси, където по-заможните руски дисиденти започват да наемат квартири. Монтпарнас е мястото за революции, за хора, които не откриват своето място в настоящето общество, за креативните и талантливите, но също така и за онези, чийто финанси не позволяват лукса. По стара традиция, богатите винаги продължават да бъдат значително по-малко. Бъдещите руски революционери избират Париж след неуспешните си маневри през 1905 г.
Те далеч не са първите. Евреите напускат Руската империя и заминават на запад, след като отношението към тях се влошава в последните 20 години на управление. Някои от тях заминават за Берлин, други ще се насочат към Париж, където либерално са посрещнати без паспорти. Понякога работят черна и изморителна работа, с която никой не иска да се занимава, но нямат много избор. Евреите избират квартал Плетцел, който от XIII век е известен като едно от най-големите гета.
Малко преди Коледа на 1908 г. царската полиция ще освободи още един човек, известен с неговите про-болшевишки активности. 17-годишният Иля Ехренбург пристига на гара дьо Норд. Носи със себе си тежък куфар, пълен с любимите си книги, както и още един по-малък, чието съдържание не е известно. По рождение той е литовски евреин, според потеклото е член на средната класа, а като много други от Русия, Париж е неговото спасение, там няма да бъде преследван и наблюдаван.
Като всички останали провалени „интелектуалци“, Иля ще продължи да работи за болшевиките, използвайки изгнанието. Неговият най-голям герой – Владимир Ленин е пристигнал скоро от Женева. Ленин е наел апартамент близо до парк Мансоури, като успява да изведе своята съпруга и тъща. Ленин живее с големи лишения и определено не може да се смята за френски бохем, но пък обяснява, че поне е по-тихо, отколкото в централен Париж.
По това време Владимир Илич не понася шума и побеснява, когато някой започне да нарушава неговото спокойствие. Ако стане твърде шумно у дома, започва да се разхожда до безкрай в близкия парк, срещайки руски емигранти, които живеят в околностите.
Иля Ехренбург бърза да остави багажа си в малка стая само на няколко пресечки от дома на Ленин и веднага отива да срещне своя духовен лидер. Първото, което минава през ума му е, че Ленин има странен, но и много впечатляващ череп. В него са скрити идеи и възможности, в които дори дяволът може да повярва.
Иля не може да повярва как прогонените руснаци се оказват изключително интелигентни, носят своите костюми и бели якички с удоволствие, а когато сядат в малкия апартамент, литовският евреин е категоричен, че тази локация не е подходяща за неговия нов приятел.
Владимир Илич познава много добре играта с харизмата. Не изглежда разпилян и изгубен около революцията, не говори за невъзможните мисии. Ехренбург е обратната противоположност, той е с дълга мазна коса, облечен е изключително скромно и разпасано и прилича повече на нихилист, който често чете романи в парка. Ленин му дава прякора „Рунтавият Иля“.
Владимир Илич не идва за първи път в Париж, той е бил жител на града през 1903 г. с неговото протеже Леон Тротски. Двамата ще четат лекции за руската агрокултурна реформа. Това е една от любимите публични изяви и открива много подкрепа в лицето на френските социалисти. Те също са неофициални почитатели на марксиската теория, но само толкова.
В следващите 3 години и половина от 1909 до 1912 г. Ленин ще продължи да живее в Париж, но ще бъде почти невидим за публиката. За него Париж не е за удоволствие, а за работа. През ноември 1909 г. обществото на учените ще го посрещне, за да разбере какви са идеологиите, върху които е работил. Темата „Идеологгия на Контра-революционния либерализъм и неговото социално значение“ ще бъде четена през май.
Именно там Владимир Илич ще заяви, че този план е бил провален и сега идва време за нещо ново и значително по-добро – руска революция. Освен развиването на най-различни теории и мистики по темата, Ленин ще бъде забелязван да обикаля Париж на колело, играе шах и се отбива в немски кръчми за една бира, докато чете прясното издание на руски вестници, издадени скоро от Санкт Петербург.
Бъдещият лидер на революцията ще продължи да бъде антисоциален, той не понася тютюневия дим, не обича да се блъска с хората и кафенетата не са особено добри за него. За него бохемският начин на живот е чиста загуба на време. Всички участници в тази прослойка са лекетата на революцията, поне това е неговото виждане. Милите думи са отправени към руските бежанци, които бързо усвояват цивилизования начин на живот и не смятат да извършват държавен преврат в родината си.
Междувременно Ленин няма и много време за театър, концерт или посещение на галерията. Изключение прави Гастън Мардоке, който се смята за герой на работническата класа. Лириките му говорят за френските пролетари и са на сърце за руснака. Освен това има и жестока конкуренция, неговите идеи често удрят на камък срещу еврейските руснаци, меншевиките, анархистите и всички останали. Изгнаниците с твърде много свободно време започват да говорят за най-различни планове, обвързани с бъдещето на Русия.
За някои минувачи е дори интересно да седнат и да послушат безумията и плановете за бъдещето на една от най-големите страни. Кафе „Ориентал“ скоро ще бъде известно като „Болшевишкото кафе“ и се намира близо до жилището на Ленин. Съдържател е Мари Росе, като по-важните кадри винаги са канени на втория етаж.
Рошавият Иля е изпращан като разузнавач във въпросните заведения и често изследва настроенията на публиката. За него поезията е станала далеч по-приятна от четенето на лекции. Париж в началото на XX век е люлка на културата и бързо може да покори сърцето на най-асоциалните хора, включително и самият Ленин. Иля трябва да задоволява глада и за родината, като събира книги от руски имигранти, пристигнали с новини за Русия.
По-късно ще се отвори и руска библиотека, която ще се окаже повече от успешна за този период. Пристигналите писатели също започват да пишат, наслаждавайки се на по-висока свобода. Между 1906 и 1914 г. повечето уважавани руснаци създават салони или превръщат апартаментите си в места за сбирки и срещи. Хора като Дмитри Мережковски вече се наслаждават на свободата си и след като няма съд за активността им, продължават да търсят най-различни други посоки.
Дмитри често ще казва, че в Русия е описвал живот на лишения и на мизерия, докато сега това е зад него, особено след като за закуска може да си поръча пет кроасана и кафе в някои от най-престижните заведения. Осъзнавайки разликата между двете страни, Дмитри често се шегува, че тук получава храна, която топли сърцето му, докато в Русия е имал само кестени и черни мисли. Парижани също започват да печелят от пристигналата интелигенция. Виктор Либион е един от патроните, които не бягат от изкуството и понякога предлагат абсент за някоя друга картина.
В бъдеще тези творби наистина ще струват много, а на фона на заплатеното е повече от сигурно, че сделката наистина си заслужава. Изкуството може да бъде много неблагодарно, но Либион знае, че има твърде много гладуващи творци и им помага. По-късно няма да отрече, че именно тези хора са направили неговото заведение известно и предпочитано. Факт е, че изкуството оставя своята следа и ако трябва да бъдем честни, повечето оцеляват именно благодарение на хора с визия като този съдържател.
През 20-те години на миналия век Париж вече е наложил една нова култура и продължава да бере плодовете на интелигенцията, като вече не говорим само за руснаци, а за хора от цял свят. В едно от въпросните заведения можем да открием дори Ърнест Хемингуей, който обаче е насочил вниманието си към поетите и художниците, като по-малко обръща внимание на революционерите.
Нарича заведенията „университети за едно пени“, защото аудиторията там е еродирани, но същевременно споделя своите знания за много по-малко от университетската такса – едно кафе е напълно достатъчно. Често самият Хемингуей ще се шегува, че ако Русия изглежда така, както я представят емигрантите, то той е руснак.
