Наистина ли българинът е бил под Османско робство или владичество

Историята на Турското робство и постоянното му повтаряне, често създава редица главоболия, при това в някое друго десетилетие, което минава в нашата модерна история. От една страна ще открием, че докато българинът в началото на своята нова свобода, която тепърва трябва да се извоюва от Руската империя, не храни топли чувства към Османската империя. До голяма степен ще открием, че именно тези качества ще се използват и подсилват в днешната ни история, както и в историята по време на СССР и други странни и абсурдни човешки социо експерименти.

Проблемът с Османската империя е, че тя винаги трябва да се разглежда като един особен бич и винаги да се повтаря, напомня и потретва. Трябва да разберем и логичното, когато историята е написана, за да работи в полза на други държави, например така наречените „освободителки“, задължително трябва да има злодей. В този случай, това е Османската империя, а в последствие и Турция като държава, започваща своето съществуване малко след края на Първата Световна война. Следователно нашата история е обвързана с няколко особени елементи. Първо трябва да имаме злодей, а за да живее той, няколко поколения трябва да се възпитават в сериозна омраза към него. След това имаме и обратната страна – героят, добродетелят, боецът и дори радетелят на България – Русия.

Съществува един особен проблем в цялата тази идея, след като Турция беше достатъчно разумна и дори смела, за да честити националния празник на България, то заслужава ли си да продължаваме да повтаряме една и съща лъжа, при това десетилетия по-късно. И точно тук идва големият проблем, историците винаги ще имат какво да кажат по темата, но понякога ще е невъзможно да се говори за робство, след като в много отношения ще открием, че българинът има права и не се продава като роб или вещ от един господар на друг.

Ако обърнем внимание на самия статут на Османската империя и факта, че в рамките на V века ще промени своята визия многократно, то би било доста трудно да се говори за робство. Основата остава религията, която в този случай е исляма. В този период ще забележим стабилни промени върху статуса на българите, което е напълно нормално. Не трябва да забравяме, че османските турци не са живеели по-добре и практически преживяват същото, което и българите, както и другите останали етнически общности. Не случайно и до днес ще открием, че в Кърджали се говори за освобождение, в което наравно са участвали християни и мюсюлмани, желаещи просто да премахнат султана.

Интересен факт е, че Османската империя не оставя вратите си отворени за турците, всички позиции остават единствено и само за християни, които са решили да сменят своята религия или евентуално са били принудени чрез кръвния данък. По думите на някои историци, еничърският пост е бил запазен за онези, които ясно попадат в графата – възможно най-тъпи. В определен период ще стане ясно, че сред везирите за един доста дълъг период няма нито един човек с турски произход.

Повечето везири са българи, гърци, сърби, албанци, италианци, унгарци и дори немци. Странно е, че когато пристигат венецианските разузнавачи, които по-късно да обяснят какво наистина се случва, трябва да търсят преводачи, които да могат да превеждат връзката – мнозина говорят различен основен език, а най-често балканските езици са били предпочитани по обяснимата причина.

Сред избраните личности ще открием, че дори присъства българин, известен само като Мехмед от София. Ако това е форма на робство, в която един българин има правото да бъде в най-висшия възможен съвет.

Що се отнася до кръвния данък, той не успява да прекъсне едно нещо – възможността на юношите да забравят своя роден език. Нещо повече, Османската империя никога не е искала да се сформира от турци, основен приоритет в този момент е идеята, че са необходими мюсюлмани, поради простата причина, че същите прескачат националност и етническа идея. Интересен факт е, че когато превзетите турски територии съответстват на въпросната религия, не могат да се намерят някакви ексцесии.

Налагането на новата религия със сила ще доведе до яростна съпротива и запазването на българското самосъзнание и християнски ценности – елемент, за който и до днес Русия се гордее, макар и тя самата да осъзнава, че отдавна се е провалила.

В онзи период се наблюдава опитомяването и побългаряването на християнството, което се разглежда като българската вяра, докато мюсюлманството, логично, започва да се превръща в турската вяра.

Интересен факт е, че когато италиански моряци са заловени от османци, първата работа на по-силните е да направят обрязване на всички, а след това да ги изпратят в Истанбул, където да работят за Османския боен флот. При морски сражения с Венеция, някои от италианските „мюсюлмани“ често ще забравят верността си към султана и просто ще преминат на страната на своите сънародници. Българинът по време на Османската империя трябва да плаща общо 10% данък от произведеното си, но след като ресурсите се дават на спахиите или конната войска на империята, същите личности често злоупотребяват и взимат поне половината от реколтата.

Това ясно напомня идеята, че когато Бог е високо, а цар е далеко, правилата се пишат от най-силния на деня. Именно тази идеология ще коства в последствие и султанската чалма. Османците не са били облагани с данък, следователно много от българските територии не се заселват умишлено с мюсюлманско население, тъй като от тях печалбата ще бъде минимална. Пример може да бъде даден със София, където единствените така наречени турци са част от гарнизона и администрацията.

Ако вярваме на Константин Иречек, любимо и ревностно занимание на шопите в този период е свързано с бой на турски пътници, които минават по международния път. Шопската страст е особено висока, тъй като те често използвали дъски с пирони, с които да налагат гостите. Най-интересното е, че софийският съд е трябвало да говори на български, тъй като никой не се вълнувал особено от турския език. А най-честият отговор е: „Не съм убил човек, господин съдия, той си беше турчин.“.

Тук идва и другият интересен елемент, когато започва възраждането на регионите, събиращи ресурси, отглеждащи коне, овце и добиващи жито, сол, желязо, олово и мед, там винаги ще се открият много сериозно въоръжени личности, готови да накажат абсолютно всеки вредител. Същото важи и за основните пътни артерии, където неканените гости се посрещат със стрелба без никакво предупреждение.

На фона на всичко това ще открием и други интересни факти, редица български села са от изцяло християнско население, където не се позволява на нито един турчин да живее. Големите планински пътища се охраняват най-често от български родове, които практически оперират като единствен закон и именно там не е здравословно за мюсюлманина да си предава важност, тъй като неговият живот може да не види другата страна на балкана.

Не са малко и записките на турци, които често са виждали дебелия край на сопата, особено в Габрово и областта. При опит на Евлич Челеби да потърси някаква справедливост, градоначалникът обяснява, че макар да става въпрос за гяури, те продължават да са хора на султана. Не е сигурно дали са били такива, но и не е много здравословно да се проверява точно това. Ако някога решите да посетите Боженци, препоръчваме да вземете с вас екскурзовод, който с удоволствие ще ви разкаже как Боженци се превръща в особена крепост, където всеки мюсюлманин е задължен да предостави оръжието си на входа.

Именно българите имат правото да носят оръжие на територията на града, а скромните инциденти, които се случват в рамките на крепостта, бързо се решават, когато гостите си тръгнат и оставят своите тайни завинаги в балкана. Не е трудно да забележим и факта, че именно там българите са имали свободата да пътуват и да търгуват в Европа, което често е основен източник на препитание. Никой не може да оспори фактите и когато идва време за пазарна икономика и загърбване на феодализма, именно Турция трябва да прогони от себе си българи, арменци и гърци, които вече са далеч по-напред в своето икономическо развитие и знаят как да поддържат и развиват своя бизнес.

Забавно е, че точно в периода от 1839 г. до края на Османската империя, нейните етнически малцинства са по-способни да погълнат една цяла империя, отколкото обратното. Истината е, че същата е изградена от чужд труд, чужда кръв, чужда идеология и няма никаква собствена идентичност.

В този случай е интересно, че и при робство и при владичество, българинът е имал своите ограничения и не винаги е можел да стои до модерния европеец, стремящ се да развива себе си и държавата, в която живее. Именно тези ограничения спират неговото духовно, аристократично, буржоазно и всякакво друго движение, но със сигурност не можем да опишем българинът като роб, както и да го сравним с афро-американецът, с робите в Римската империя и още много други.

Причината да продължаваме да говорим по тази тема е, че винаги трябва да имаме и повод, с който да се прекланяме и да продължаваме да говорим за освобождение, благодарност и поклонничество. И най-странното е, че нито един радетел не може да види голямата картина, България е щяла да се освободи сама, за целта е било необходимо само граф Игнатиев и приятели да не правят нищо, Османската империя е потъвала достатъчно бързо, за да се налага на руската орда да пристига на Балканите. И все пак нека не забравяме още един факт – шизофренията на руснака и факта, че той самият не знае дали да се нарича европеец или евразиец, води до по-особени главоболия и до днес.