Между феминизма и патриархата – една абсурдна война на XXI век
„Когато човечеството достигна до нивото на писаната митология и законите, патриархатът вече беше установен: мъжете пишеха кодовете. Докато настройваха техниката за женското потискане, легализаторите осъзнаваха, че се страхуват от нея.“ – Симон дьо Бовар
На 26 април 1885 г. Мария Барбела – млада италианска имигрантка – влиза в салон на 13-та улица в Ню Йорк и с едно движение прерязва гърлото на Доменико Каталдо с бръснарско ножче. Неговите последни думи, докато кръвта блика като гейзер върху бялата хавлиена кърпа, са:
„Само прасе може да се ожени за теб!“
Мария се влюбва в Доменико, докато отива на работното си място, тя полира обувки в Ню Йорк, точно до една от многото фабрики в града. Срещата им не е чак толкова добра. Доменико я упоява, а след това я изнасилва. През следващите седмици, нейната майка ще настоява да се направи предложение за брак. Доменико обещава, че ще се ожени за Мария, но тайно подготвя своето бягство обратно в Италия, където ще се върне при своята съпруга и деца.
Един век по-късно в родния град на Мария в Южна Италия, азиатка на име Инбам ще слезе от лодката пълна с мигранти, за да се срещне с посредника, който ще предостави безопасен маршрут до бежанския лагер. В Шри Ланка, откъдето започва нейното пътешествие, първата среща е с партизани, които искат да свалят правителството и да създадат съвсем нова държава. Войниците, които я изнасилват, заявяват, че имат много и най-различни варианти и причини да я убият. Инбам е категорична, че когато вижда италианския бряг, най-накрая е пристигнала в безопасност.
Смело изказване, защото посредникът я затваря в малка хотелска стая и я изнасилва в продължение на два дни. Инбам успява да избяга и през следващата година се фокусира само върху изкарването на пари. Защо? Жената е била в армията и има уменията на снайперист, най-голямата ѝ мечта в този момент е да намери оръжие, с което да убие и двамата.
Възможно е да сте виждали в ефир журналистката Мона Елтахауи, тя е автор на книгата „Седем необходими гряха за момичета и жени“. Именно там Инбам ще попита: колко точно изнасилвачи трябва да убием, преди да научим мъжете да спрат да ни изнасилват?
Този въпрос започва една голяма война, веднага след него се прекъсва цялото предаване и социалните мрежи експлодират. Логично е, че всички се разделят на два лагаре: първите отричат насилието и пригласят с думи като „Да го духа патриархата!“. Почитателите на патриархата не искат да приемат това.
И двете страни нямат отговор на въпроса: защо жените убиват? Какво свързва Мария и Инбам? Какво ги кара да убият? За съжаление, когато пушекът се вдига, никой не пита защо моралът е принуден да избира между насилие и ненасилие. За жените, които правят тази стъпка, предвид тяхната миролюбива природа, често нападението се определя като опит за оцеляване или като промиване и използване за политическа идеология или друго.
Някои психолози са на мнение, че въпреки феминистките виждания, които винаги изразяват гнева си и винаги се борят за края на насилие, то концепцията за агресия и насилие при жените има леки промени. Въпреки това, би било почти невъзможно да открием жена, която да напада и да се задоволява от насилие.
„Ако насилието е езикът, който патриархата приема, не е ли време повече жени да започнат да го говорят, ако само така могат да гарантират своята безопасност?“
Някои феминистките определят книгата на Елтахави като радикална и дори опасна. Сексуалното насилие, поне в някои от големите му форми, играе ролята на политически акт, а насилието над идентичността винаги влиза в графата на интимното. Насилието от жени, когато е възможно, не трябва да се разглежда като самозащита, а като политически акт, обвързан с колективната идея за по-добро.
И когато цифрата на пострадалите започне да расте, а това се случва, логичното е, че на глобален мащаб, се захранва енергия, която иска да се действа по калкулирани методи в битка за автономия и контрол.
Мария Барбела решава да убие своя изнасилвач в момента, когато италианските мигранти са линчувани в САЩ. Изданията бързо ще я представят като наследница на милионите италианци, които пристигат в САЩ и нямат никаква социална стойност. Никой не знае какво се случва в Мария, след като убива своя насилник. Социологията посочва, че когато има налагане на расизъм, изключване и маргинализация в цялото общество, домашното насилие започва да се повишава.
В тези моменти, жените в обществото нямат към кого да се обърнат, полицията не е техен спасител, особено ако дори те са съучастници в масовия расизъм, както се забелязва в САЩ. Индивидуалните действия в колективното цяло имат силата за промяна и най-странното е, че когато се посегне към оръжието, започва да се добавя засилено присъствие на себестойност и право на съществуване.
Жените, които накрая избират да убиват и са изправени пред съда, получават едни и същи въпроси и логично е, че отговорите са абсолютно същите. Ако жената има право да говори и да влезе в политическата сфера, обяснявайки своите действия и дела, то лесно ще се забележи и желанието за колективна свобода. И дори правосъдието се проваля, когато трябва да разбира какво се случва.
Случаят на Расин, чиято фамилия не се споменава в изследването, показва точно това. През 2006 г. е в дома си с децата си, нейният партньор и насилник Уес, с когото са разделени и има ограничителна заповед, пристига пред вратата ѝ с приятел на име Джери. И двамата не искат да си ходят и е ясно какво ще последва, но Расин решава да изпрати децата си в апартамента на майката на Уес, която живее четири пресечки надолу. В следващите часове Расин ще бъде дрогирана, изнасилвана и бита от двамата мъже. Държана е заложник в своя собствен дом за цели 28 часа. Прави го, защото знае какво точно ще направят полицаите – нищо.
След два дни отива и взима пистолет от роднина, застрелва приятеля си Уес, както и Джери, които стоят при родителите на Джери. По някакви чудодейни обстоятелства става ясно, че Уес ще оцелее, което дава присъда за убийство 2-ра степен. Най-странното е, че изнасилвачът пристига като обвиняем и свидетелства срещу нея.
Расин просто е представена в политическата химера на разгневена феминистка, която често се описва като единичен случай. И въпреки това не е единичен, прекомерната злоупотреба винаги води до деструктивни крайности. И повечето такива книги винаги подчертават, че жената трябва да отговаря на несправедливостите, но винаги подчертават, че всичко трябва да остане в рамките на закона и никъде другаде.
Една уязвима жена, подложена на насилие, обикновено трупа гняв. В един цял живот на насилие, започва да се прокрадва тъга, страх, паника и още много други. Поредицата от несправедливости не може да се затвори само в един момент, който активира желанието на една жена да се защитава. И най-честият съвет е, че политически-ориентираното съзнание трябва да се оформя през спектъра на емоционалните реакции на насилие, за да може след това да се разбере жената, която е решена да убива.
И повечето феминистки често посочват, че дори жените-войници се борят в името на патриархата, само той има право да го използва, както и да промотира насилие. И трябва да се прави разлика между жените-войници, които във война активират своето желание за оцеляващо насилие, но при жените в мирно време е единствено акт за мир. Странно е, че една жена трябва да убива, за да живее спокойно. Не е странно, абсурдно е. И ако говорим за събития, които са се случвали в миналия век, докато ставаме свидетели на ескалиращо насилие, еквивалентът просто няма да закъснее.
Статистиката, поне за САЩ, показва, че една жена има много по-големи шансове да бъде изправена на съд, отколкото нейния насилник. Оцелелият, който се съпротивлява на насилието с насилие, трябва да даде много сериозни и неоспорими доказателства за нараняванията си и опасността от смърт.
Традиционните методи на жената, които използва, за да убие своя насилник, обикновено се случват, докато същият спи, обикновено не се случват в момента на най-високата точка на напрежение, а след няколко часа, след няколко дена и още много други. И там, в съдебната зала, става ясно, че се разглежда един момент, а не целият път на оцеляването.
