Каква трябва да е съдбата на Паметника на Съветската армия

| от |

Историята многократно показва, че когато говорите по различни теми, най-често може да откриете сериозни противоречия. Известно е отдавна, че България е страна, която може да се похвали с доста интересни и разнообразни гледни точки. Това не трябва да ви изненадва, все пак имаме цели три исторически периода, които се отразяват върху нашата собствена история и най-често не можем да бъдем очаровани от фактите.

Темата на деня е свързана с паметника на съветската армия или МОЧА, както го наричат – второто съкращение означава „Монумент на окупационната червена армия“ и открай време е обект на интереси. Мнозина искат да се премести в друг музей, други искат да бъде унищожен и заличен, трети настояват да остане завинаги там, защото трябва да показва нашата история. Най-вероятно има достатъчно интересни мнения по темата, но преди всичко е редно да обърнем внимание на някои особено важни факти.

Появиха се твърдения, че паметникът е бил дарение, тоест българите са давали пари за неговото построяване. Според официалните данни, въпросният е бил поръчан лично от Вълко Червенков, който по това време е правил всичко възможно, за да копира Сталин и неговата основна пропаганда. Поръчката е направена през 1954 г. или около 10 години след Съветско-българската война.

В случай, че не знаете, СССР обявява война на България, след няколко дни я превзема и с помощта на партизаните, извършва зверства, които остават завинаги в историята. Тук се ражда и първият проблем, въпросният паметник трябва да показва нашето спасение от нацизма или фашизма – до днес общественото мнение, особено при протести, защити и опазвания на същия, реално води до смесени чувства. Защитниците не могат да бъдат сигурни от какво е била спасена България – нацисти или фашисти. Приемаме, че е правилно да се говори за нацисти, тъй като немската армия окупира България.

Въпреки многократните искания на Германия да се изпратят български войници на източния фронт, Борис III продължава да отказва и дори напомня, че ако изпрати българска армия срещу СССР, всички войници, офицери и дори оркестърът ще минат на страната на противника. Друг е въпросът, че най-често заявявал своите предпочитания – черен хляб пред черни забрадки. Факт е, че единственото време, в което България използва своята армия, е за окупирането на Македония.

За това деяние има доста осъдителни присъди и критики, а след края на Втората Световна война се оказва, че страната ни губи тази територия, а срещу българското население в Македония започват гонения. Никой не споделя, че именно България инвестира сериозни суми за урбанизация и модернизация на Македония, това е удобен факт, който се забравя, особено след като нашата собствена история се пренаписва няколко пъти.

Продължаваме темата, като обръщаме внимание на популярното мнение, че това е паметник, който запазва паметта на България и нейната история. И тук идва онзи важен въпрос: опитвате ли се да запазите спомените за всичко лошо и травмиращо, което е преживяно? Съмняваме се. Ако паметникът на съветската армия трябва да бъде спомен за нашето нацистко минало, което между другото не се случва доброволно, а във време, в което Югославия е прегазена за няколко дни и нашите управници са принудени да се присъединят към Тристранния пакт и никой не иска тази история да се повтори още веднъж с България.

Все пак не трябва да забравяме, че когато подялбата на Полша се случва между СССР и Германия, няма особени протести, нито недоволство, точно обратното, двете страни са щастливи и доволни от преразпределението на Европа. Ако този паметник символизира паметта на една лъжа и освобождение и поробване, за което Руската империя и след това СССР са мечтали, най-вероятно трябва да приемем всяко едно зло, което се е случвало на тази територия.

По тази логика, но само по нея, най-вероятно трябва да вдигнем и паметник на незнайния османски воин – предложение, което съществуваше в миналото и беше отхвърлено. Ако ще пазим един негатив, то тогава би трябвало да пазим и всички останали? Не сме видели паметник на горяните, които са се борили срещу съветската окупация, не сме видели паметник на Никола Петков, пропуснахме да имаме достатъчно паметници на български царе, които изиграват особена роля на европейската карта и значително променят курса на историята.

Възможно е да има, но насочете вниманието си към Пловдив – свързочникът Альоша се извисява високо над тепетата, докато там, в низините, стои малък бюст на Левски. Простете, но нима втория няма по-сериозна историческа стойност от първия? Странно е, понякога дори абсурдно, че вместо да обръщаме внимание на нашите паметници, предпочитаме да се борим за чужди и най-често на такива с лъжлива история.

Точно това пък създава още повече главоболия на историци, политици и едно цяло поколение, което е имало удоволствието или нещастието да живее в този период от време. България е страна, която няма аналог през Втората Световна война, тя продължава да е единствената, която запазва естествения прираст на евреите, това е страната, която не изпраща нито един войник на фронт, поне до 9-и септември.

След обявяването на война от страна на СССР, България има дори две правителства, едното бяга в Швейцария, а другото започва да управлява тук. Удобно е да се говори за нацизъм и фашизъм, това са използвани елементи, които работят в името на онези, които не познават своята история или се опитват да манипулират общественото мнение, последното се случва особено успешно. По време на днешния демонтаж започнаха да се изразяват и нови интересни мнения по темата, които все още не бяха толкова популярни.

Оказва се, че някои от защитниците на въпросният паметник, очакват, че България ще плати репарации за премахването му. Тук идва един особен въпрос: на кого трябва да се заплатят? Ако говорим за СССР, това формирование вече не съществува и практически няма никакви зависимости към него. На второ място ще напомним, че до трите фалита в историята на Народна Република България, златният резерв напуска БНБ и заминава за Москва. Първият път е непосредствено след 9-и септември и още два пъти по време на управлението на Тодор Живков.

Една от версиите на Москва е, че сградата няма да издържи на ядрен удар и златото може да се съхранява в тяхната банка, която очевидно е била защитена. Следователно не само няма репарации за плащане, но и след като има адвокати, които вече няколко пъти напомниха, че въпросната инсталация практически не е законна и не съществува в картата на столична община, поне по мнението на адвокат Петър Славов, който не веднъж е посочвал този факт.

Тук е моментът да напомним, че противно на вярванията на някои почитатели, под основите на въпросния паметник, няма никакви кости на съветски войници или представители на червената армия. Държавните архиви все още показват как точно са посрещнати войниците на Сталин в България, макар и да са очаквали освобождение, мнозина са получили куршум, принудени са да се разделят с личното си имущество и накрая изчезват безследно, превръщайки се в храна на прасетата на остров Белене, взривявани в лагерите в Ловеч и Червен бряг, подлагани на най-различни гаври и заличаване изцяло от историята.

Подозираме, че благодарностите за тези деяния, не са включени във въпросния паметник в Борисовата градина. Тук задаваме и следващият въпрос, за какво точно трябва да сме благодарни? България обявява война на Германия, червената армия обявява война на България, в един момент се оказва, че ние воюваме с всички и сме враг на всички, докато Сталин не успява да инсталира своето марионетно правителство. Промяната на идеологията, промяната на празници, промяна на режим, забрана на религия, избиване на интелигенция и връщането на цялата икономика с поне 50 години назад, води до точно това. Логичният въпрос, тогава е следният: какво трябва да се случи с този паметник?

След като няколко пъти същият беше предлаган за преместване, а не за унищожаване, при това в музей, който запазва цялото социалистическо изкуство, позволявайки на всеки почитател да отиде и да се любува, ако това е неговото желание. Историята не е забравена, а и имайки предвид, че въпросната конструкция е била отдушник през годините, очевидно не е най-доброто решение да продължава да бъде толкова централен обект, при това символ на насилие и жестокост, подплатен с благодарност. И за финал, нека напомним, че Германия поиска прошка за стореното и многократно напомни, че следващото поколение не трябва да носи своя кръст и бреме, просто трябва да бъде по-добро.

Мойсей е разхождал евреите през пустинята цели 40 години, за да може и последният с душа на роб да не види своята свобода и народът му да не е обременен със спомена за миналото, тоест да започне своята история на бял лист. И докато мнозина повтарят, че историята трябва да се пази, за да не се повтаря, това означава ли, че трябва да вдигнем паметник и на Василий II Българоубиец? Нима той е част от нашата светла страна на историята? Паметта, уважаеми читатели е нещо хубаво, но когато всяко следващо поколение трябва да се възпитава като робско и грешно, тогава е по-добре да вземем празен лист и да започнем да пишем на ново, а историята, тя остава за онези, които най-често искат да я превърнат в оръжие, лост за техните собствени цели.

 
 
Коментарите са изключени за Каква трябва да е съдбата на Паметника на Съветската армия

Повече информация Виж всички