Как един кубински шпионин саботира изгряващия пазар на роби в Ню Йорк

Хората от „португалската компания“, общо около дузина, пристигат в Манхатън през 1850 г., готови да доведат незаконната търговия с роби в мегамегаполиса на Америка. Пристигайки от Бразилия, Португалия и Ангола, групата се нарича португалска заради общия език, който говори. Те са привлечени от голямото пристанище на Ню Йорк, с достатъчно кораби и моряци, както и от огромните финансови услуги на града и несериозни правоохранителни органи. Представяйки се като търговци с легален бизнес, компанията наема стотици кораби, които изпраща в Африка за пленници и след това в захарните имения на Куба. Компанията насочва хиляди африканци към тези плантации за собствено облагодетелстване. Но в процеса се натъкват на кубинския имигрант Емилио Санчес, чиято шпионска работа за британското правителство ще попречи на хиляди други да се озоват на борда на американските робски кораби.

Емилио Санчес, които идва в САЩ на младини, е идеалният информатор. Като вносител на захар и търговец на кораби, който работи в Ню Йорк, той е близък с търговците на роби и техните съучастници в търговския Долен Манхатън. Той също така има да си отмъщава, защото е хванат в едно от неуспешните им пътувания – неволно, твърди той – и в крайна сметка остава с наранена репутация и почти никакви финанси.

Санчес иска да бъде шпионин, за да отмъсти на търговците на роби, които го въвличат в своите сделки – и иска да печели пари, докато го прави. Британският консул в Ню Йорк, Едуард Арчибалд, със сигурност е впечатлен от Санчес, когато го срещна и усещайки, че кубинския имигрант може да бъде полезен, той му предлага договор. От 1859 до 1862 г. Санчес действа като щатен информатор за британците, като работи за 400 британски лири годишно плюс бонуси въз основа на залавяния, извършени от неговата информация.

Едуард Арчибалд

Санчес работи усилено. Той се спуска на доковете, смесвайки се с другите търговци, моряци, пияници; въобще всеки, от когото може да получи информация. С тези мъже той води, както сам го нарича, „непринудени разговори“ – какви кораби заминават за Африка, кога, кой ги притежава… Понякога, разбира се, го дава по-леко с душенето, тревожейки се, че ще събуди подозрение, но в крайна сметка събира достатъчно информация.

 

Резултатът е доста добър. Санчес пише подробни писма до Арчибалд, понякога няколко пъти седмично, с последните новини. Повечето от писмата му се отнасят до имената на робските кораби и техните собственици, както и местонахождението им. Едно нормално писмо от 1859 г. съобщава за робски кораб, направен да изглежда като китоловен – честа измама на португалците: „Лоренс: собственост на Лима Виана, португалец в Ню Йорк… снабден като китоловен под командването на [капитан] Къртис.“ В същото писмо той също така информира Арчибалд, че Аса Фиш скоро е напуснал Ню Йорк, „натоварен от португалец и отправен… за Порто де Лена [Африка]“, където ще „поеме товар от роби“.

Санчес написва най-малко 17800 съобщения общо. Страхувайки се за живота си – и с основание – той често пише с шифър и никога не се подписва с името си. Арчибалд е изумен от тази кореспонденция. Няколко месеца след началото й консулът казва пред своите началници в Лондон, че Санчес поддържа „почти ежедневна комуникация“ с него, като предоставя „подробна информация за движението на не по-малко от петдесет кораба за търговия с роби“ като е убеден, че тази информация е извлечена от „обширни и автентични източници на разузнаване“. Той е прав; като цяло Санчес съобщава за четири на всеки пет робски пътувания, които са преминали Атлантическия океан по време на мандата му като шпионин. Освен самите търговци на роби никой не познава по-добре трафика.

След като писмата на Санчес стигат до Арчибалд, те започват необикновено пътешествие. Консулът бързо ги качва от Ню Йорк на борда на параход за Англия. В Лондон Министерството на външните работи и Адмиралтейството ги преглеждат и изпращат на друг параход към британския флот край африканското крайбрежие. Цялото пътуване от Ню Йорк до британските плавателни съдове край река Конго, където е съсредоточена търговията, обикновено отнема десет седмици.

Пристигането на писмата дава на британците ключово предимство. Тъй като Санчес често съобщава за робски кораби, преди да са тръгнали от Съединените щати и тъй като обикновено плават с кораби, на които им отнема много време, за да стигнат до Африка, информацията на Санчес често стига до река Конго преди пристигането на робите. Въоръжени с тези писма, включително описание на идващите кораби, британците знаят какво чакат и какво да търсят. И когато откриват корабите на брега, те ги гонят.

Но докато Санчес продължава да работи и през 60-те години, нещата започват да се променят. Новоизбраният президент Ейбрахам Линкълн гони търговците на роби от Манхатън и инициира договор, който в крайна сметка позволява на британците да претърсват американските кораби. Тези усилия не само прекратяват търговията с роби в Съединените щати, но спомагат за затварянето на търговията и за Куба. Трафикът постепенно пресъхва и умира в рамките на няколко години.

Тези събития прекратяват и нуждата на Великобритания от Санчес. След като отказват да му платят дължимото, британците го отрязват през 1862 г. Озлобен, Санчес се връща към старата си работа като търговец в Ню Йорк и Ню Джърси, където живее скромно до смъртта си 1901 г. Никога не говори публично за работата си като шпионин и привидно отнася тайната в гроба.

Историята на Санчес и неговите шпионски писма, които днес се съхраняват в Британския национален архив в Лондон, са до голяма степен непознати за историците и за целия свят. Но неговият случай не е съвсем уникален. Докато историците разглеждат по-отблизо усилията за борба с робството в САЩ и извън тях, те виждат, че различни хора са се борили с робството с различни мотиви и по много различни начини. И много от тях остават неизвестни.