Главно управление на лагерите – Гулаг и съдбата на 14 милиона души
Мишел Фуко е описвал многократно перфектният социален ад. Проклятието да бъдеш наблюдаван от абсолютно всеки е специална формула на един съвършен ад, а във времето на Сталин, същият е повече от перфектно оркестриран. Според статистиката повече от 14 милиона души са посетили цялата верига от затвори, прикрита като работнически лагери. Присъдата най-често са затворници, които са успели да изкажат своето недоволство, макар и за кратко, срещу настоящия режим. Останалите са обвинени в различни престъпления.
Някои са по-тежки, други са по-леки. Можем само да си представяме какво се случва, когато хора с определен статут в обществото се озоват до най-извисените престъпници. Лесно е да допуснем и кои ще бъдат жертвите в този затвор. Впрочем не трябва да забравяме, че не само конкретният провинен ще бъде лишен от свобода, а и неговото семейство ще прави компания. За свободата на своето слово ще бъдат получени удоволствия като работа, която може да пречупи всеки, зловещи условия на живот и разбира се – унижения с минимален шанс за оцеляване. Вдъхновението идва от XVII век, когато каторгите са изключително популярни.
Работитниците са били необходими за колонизирането на източната граница и по-конкретно Сибир. Нито един нормален човек не би дал съгласието си доброволно да започне работа, следователно затворниците са необходими. Редно е да отбележим, че идеята не е на Сталин, а на Ленин. Това е последствието от Октомврийската революция, която започва през 1917 г. За прокарването на нова идеология не са необходими противници, а покорни граждани. А и няма по-сигурен успех от този, в който опозицията не съществува. Прогресът бил особено бавен и муден, докато Сталин не поел контрол. Гулаг практически е съкращение на Главно управление на лагерите.
Строежът на Балтийския канал.
СССР има нужда от създаването на индустриализация, а за такава е необходимо време и най-вече човешки капитал. Когато и двата ресурса са ограничени, идва време за насилие. Онези, които отказват да работат са екзекутирани и за първите две години са убити около 750 000 души, а още един милион е изпратен в лагерите. Животът им е много далече от приказка. Някои разказват, че работата се провеждала в нечовешки условия, мнозина са работили боси в снега, други се опитвали да намерят всяка форма на живот под формата на плъхове, кучета и накрая дори започнали да практикуват канибализъм. Работата е до смърт, а когато тя настъпи винаги има кой да замести предишния.
Московският канал на Волга, както и Балтийският канал са изработени изцяло с помощта на такива затворници. Ето защо мнозина го наричат „Пътят на костите“. Жените също не били пощадени в тази чиста форма на лудост. За тях се измислят най-различни престъпляния. Липсвало половото разделение и затова често изнасилванията били напълно обичайна практика, а в среда като тази не трябва да се изненадваме на какво са способни хората. Една жена получавала около 140 грама хляб на ден и ако има деца, защото те също можели да я последват, дажбата се разделяла между всички. Голяма част от невръстните били изпращани в най-далечни сиропиталища, където да изживеят своите частни кошмари.
Карта на действащите затвори.
Техните документи се унищожават и децата дори не могат да открият родителите си, ако някога същите успеят да напуснат затвора. Никита Хрушчов променя този режим и бързо освобождава онези, чийто престъпления са незначителни за такава присъда, политическите десиденти също получават свобода. Докато последният лагер затвори врати, милиони души са намерили своята смърт. Някои умират от глад, други падат от изтощение, трети са избити или станали жертва на жестокостта на своите съкилийници.
Посланието е ясно изпратено за свободните – страхът е новият владетел. Все още се срещат и истории на някои от оцелелите. Василий Ковальов е един от последните, които някога са си спомняли тази трагедия. За съжаление той е починал преди 2 години, но поне получава възможност да разкаже и преживее кошмарите си отново и отново. Василий умира на 89 години в далечния изток на Русия. Осъден е на смърт, когато се опитва да избяга през 1954 г. от сибирския лагер. Живее 5 месеца в замръзнала мина с още двама затворници. Предпочитал да умре там, отколкото да се върне обратно в ада. Пристигнал е по обвинение в анти-съветски саботаж.
Бил забелязан от съседите си, че реже зеленчуци със стар меч. Тогава бил на 20 години и не осъзнавал, че действията му ще рефлектират толкова много върху живота. Изпратен е в арктическите кръгове на страната, а след това отпътува за Весма – мрежа от лагери в Магадан. През 1954 г. се опитва да организира бунт срещу пазачите, но бързо е издаден. Единственото, което остава е да се скрият в мината. Миньорите били сигурни, че няма да оцелят повече от седмица в тези жестоки студове. Напук на предсказанията, тримата живеят около пет месеца под земята и щом хранителните запаси привършват са принудени да дъвчат дървени пръчки. Прокопават тунел с голи ръце и успяват да стигнат до най-близкия град.
5-те месеца под земята взимат своето и нито един от тях не може да се зарадва на дневната светлина – тя е пареща и прорязваща. Заловени са отново и върнати обратно. Василий си спомня, че срещу него насъскват едро овчарско куче. Животното захапва краката му, но се натъква на металните пластини, които трябвало да го предпазят от нараняванията, докато е копаел тунелите. В последен опит на ярост, затворникът души кучето пред очите на пазачите и най-вероятно точно това е достатъчно за милостта им.
Свободата идва само 3 години по-късно под формата на амнистия. Отлъчен от своето родно място, свободният затворник остава завинаги в Магадан, много близо до лагера си. Работи като огняр. Често водил със себе си и журналисти в останките и спомените, в които инвестирал най-добрите си години. Никога не забравил какво се е случило и често разказвал за особената човешка природа и нейните най-зли отклонения. Времето обаче заличава всички спомени. Руската историчка и архиватор на всички досиета Альона Козлова признава, че през 2018 година е имало само шепа оцелели – трима живеели в Москва, докато Василий е последният, който остава в Магадан. Според нея още 4 милиона души са на свобода и не могат да забравят причиненото, но отказват да говорят и да бъдат водени в тези списъци.
За тях няма много информация. Много от тези лагери се заличват и унищожават, но съдбата успява да запази Перм-36. Ако се чудите какво означава съкращението – Политическа репресия – 36. Това е един от последните лагери, които служат вярно на партията до 1987 г. През 1995 г. се превръща в музей от Руската хуманитарна организация „Мемориал“. Всяка година повече от 35 000 души посещават запазените сгради, за да погледнат другата страна на този режим. Брошурата гласи следното:
„Перм-36 работи повече от 40 години. Основан е през 1943 г. и през 1946 г. е преместен на 100 километра от град Перм. През 1953 г. е преобразуван на лагер за репресивни елементи, обвинени в държавна измяна. През 1976 г. е най-жестокият политически затвор на страната и затваря официално врати през 1988 г. По правило всеки затворник трябва да прекара 10 години, заключен 24 часа в килията си. Перм-36 е единственият запазен лагер от системата Гулаг в СССР.“
Нито един от пострадалите не е получил някаква форма на репарация за заличаването на човешките му права, за инвестирането на живота си и за всички причинени унижения.
