Откъде идват приказките?

Да си представим историята на приказката като карта. Ако разгънем този необозрим терен в ума си, ще видим първите основоположници в лицето на Шарл Перо и малко над земната повърхност Братя Грим. Само тези две имена заемат толкова огромно пространство в това поле, че е трудно да съзрем други в близост.

Постепенно окото се адаптира към фона и нещата започват да придобиват образ. В картата на приказките има още хиляди пътища, като този на „Приказки от хиляда и една нощ“. Огромни водопади бълват персонажи и символи, а реките напояват почвата на въображението, която ражда историите.

Пристанища, пазари и бърлоги – Венеция, Неапол, Генуа, Сицилия, цяла Италия изобщо – започват да се прокрадват зад обраслите с мъх стволове на дърветата. На север родната на Ханс Кристиян Андерсен Дания изпраща сигнали, стигащи чак до полярния кръг. А когато стигнем до края на Андерсеновото влияние, вече се намираме в нови полета, озвучавани от Уолтър Скот (в Шотландия), Александър Афанасиев (в Русия) и други разказвачи. Северното полукълбо изобилства от приказки, от бреговете на Бретон във Франция до степите и горите на Русия в Централна Азия.

Тази карта на приказките съдържа много непознати и неизследвания места, които биха могли да предизвикат интереса на разнородната широка публика. Приказките са един от най-важните жанрове в детската литература. Днес те вече не носят само белезите на отминали епохи, а придобиват нов статут, особено в последните 20 години. Те са вдъхновение за литературата изобщо, за масите и не на последно място, за развлекателната индустрия. Тематиката, структурата и разказа в приказките продължават да привличат съвременните автори. А митовете и легендите често са в основата на най-устойчивите сюжети. Именно приказките са свързващата тъкан между древните митове и легенди и настоящето.

Кои са определящите характеристики на една приказка?

На първо място това е късият разказ, понякога дори по-кратък от една страница, понякога малко повече. Но никога както преди много векове, с дължина на роман. На следващо място, приказките съдържат познати истории. Такива, които се разказват и предават от поколения на поколения или такива, в които читателят или слушателят може да се постави. Жанрът на класическата приказка спада към широкото поле на фолклора и поради тази причина много от приказките за наричани „фолклорни приказки“. Те тръгват като разкази от уста на уста и от неизвестен автор, популярни са не сред елита, а сред бедното население, представляващо най-голяма част от обществото.

В приказките е събрана мъдростта на поколенията, или поне това е бил смисълът на първите томове. Изследователите на приказките правят разлика между фолклорни приказки и литературни приказки. Първите са главно анонимни и безвременни, вторите имат ясен автор и дата, но историята е така изградена, че надскача епохата на издаване.

Третата характеристика е естествено продължение на устната традиция и популярността на историите: това е комбинацията от познати сюжети, герои и образи. Редица сюжети за деца от викторианската литература, например, съдържат приказни елементи. Автори като Дикенс, Джордж Елиът и Толкин не пишат приказки в класическия смисъл, а адаптират познати елементи – летящи килими, магически пръстени, говорещи животни. От приказни елементи, тези майстори на разказа създават комуникация между легендите и публиката, чрез всички приказни кодове.

На следващо място идва езикът: основната форма на разпространение на всеки разказ. Но тук става въпрос и за езикът на символите. Приказките съдържат определени типажи (мащехи и принцеси, елфи и великани) и определени предмети (ключове, ябълки, огледала, пръстени, магически пръчки). Символиката оживява и предава съответните послания на читателя, отличаващи се благодарение на контрастите между отделните елементи. Понякога дори самото звучене на думите навява определени асоциации, при натрупване на много гласни или съгласни на едно място например.

В английският език има два термина за класическата приказка. Най-популярният е „fairytale“, но алтернативният му и по-архаичен вариант е „wondertale“, който според някои улавя по-точно фолклорния характер на приказките. Причината за това е, че в думата „wonder“ (чудо) се съдържа магическия характер на историите.

Чудесата са основен драматургически способ в този жанр. Те са изходът от тежките ситуации, които неизменно присъстват. Накрая благодарение на тях е постижима победата над мизерията, злото и потисничеството.

Следващият знаков белег за приказките е щастливият край. Действието се развива във въображаема територия, където героят или героинята среща препятствия, изправя се пред ужаси и бедствия. Светът, макар и да носи известна прилика с реалния свят, функционира по-различен начин, така че да отведе към мястото, където чудесата са практика, а всяко благородно желание – изпълнимо.

Шестата характеристика произтича от практиката за щастливия край. Приказката дава надежда. Носителите на чудесата и надеждата са различни според географския обхват и в много случаи зависят от местната традиция. Тази традиция може да се състои в употребата на типични за мястото въображаеми елементи или пък исторически препратки: феи и гномове на едно място, мащехи и феи кръстници на други. Именно обещанието за надеждата придвижва действието напред. Разбира се, всички знаем сюжети, които не завършват добре за главния персонаж като „Червената шапчица“ на Шарл Перо. Но това са по-скоро отклонения от нормата. Най-често в сюжета се намесва фигурата на Героя, било той баща, ловец или друго.

Традиционната приказка не може да мине за произведение за деца по редица параграфи, но тя продължава да бъде символ на детската литература, макар и в своя адаптиран вариант. А днес е най-подходящият момент да се обърнем към огромното поле от такива творби, защото 2 април е Международният ден на детската книга. Вече имаме карта и условен „пътеводител“ в лицето на този текст. Светлините са запалени, а днес е именно денят, в който е време за някоя приказка. Можем да тръгнем по познати и непознати пътища, с отворени очи, защото чудото наречено, приказка, винаги ще привлича погледът на малки и големи. Традиционната приказка не може да мине за произведение за деца по редица параграфи, но тя продължава да бъде символ на детската литература, макар и в своя адаптиран вариант. Навсякъде по