„Нека говори сега или да замълчи завинаги!“ Ами ако не замълчи?
За много хора може да е изненадващо, но частта „Ако някой човек може да изтъкне каквато и да причина, поради която те да не бъдат венчани, нека говори сега или завинаги да замълчи!“ е задължителна за сватбената церемония, поне за определени църкви, освен ако не се прави някакво изключение. Но какво става, ако някой наистина има против брака и не замълчи? И откъде въобще идва този елемент от церемонията?
Относно първия въпрос – в днешно време в по-голямата част от такива случаи нищо няма да стане (въпреки че има изключения). Например, ако някой изкаже несъгласие с брака, заради нестихващата си любов към един от младоженците или просто защото не мисли, че двамата са един за друг, най-вероятно церемонията ще продължи без дори женещият да отдели внимание на възражението.
Ако обаче някой от гостите изтъкне законова причина защо младите не могат да се вземат, това вече е сериозен повод за прекратяване на церемонията. Така когато някой направи възражение на юридическа основа, изтъквайки, например, че булката или женихът имат друг непрекратен брак или че са прекалено близки родствено, че единият (или и двамата) са принудени да сключат брака насилствено, въобще някаква законово солидна причина, тогава церемонията трябва да се прекрати, докато въпросът се изясни.
Разбира се, в модерни времена това е много малко вероятно да се случи, но не е причина въпросът да отпада от ритуалния текст като част от венчалната традиция. Също така, издаването на свидетелство за брак е обвързано с представянето на много документи. В този бюрократичен процес обикновено, ако има законови пречки за брака, те изникват и се уреждат (или не) преди да се стигне до обредния дом и църквата.
Така стигаме до произхода на цялата фраза. В този си вид тя става популярна заради книгата „Christians’ Book of Common Prayers“, която я цитира в секцията си за сватбени литургии. Оригиналната версия на тази книга излиза през 16 век, а от тогава се появяват множество версии като най-популярната от тях е от 1622 и става база на много от сборниците след това.
Тя популяризира (и нормализира) и други фрази, например „Докато смъртта ни раздели“, „Пепел при пепелта, прах при праха“ и други.
Самата идея идва заради някои промени в сватбените закони на Католическата църква през 12 век. По това време духовниците се опитват да определят какво точно е бракът, кога започва и какво е нужно, за да се осъществи успешно. Много от тези промени се правят, за да се улесни за хората да сключат брак, на което се гледало като добър метод за възпрепятстване на въпросните хора от сексуален грях.
Кулминацията на тези промени в бракосъчетаващия процес идва, когато папа Александър III издава декрет, в който пише, че двама човека се считат за женени, когато и двамата се съгласят на това в сегашно време. Проблемът обаче е, че така хора, на които по принцип църквата не би разрешила да се бракосъчетаят, ще могат да го направят. Също така, хора с ниски скрупули могат да засвидетелстват верността си на тайна церемония и след това да отричат, че такова нещо се е случило по ред най-разнообразни причини.
Това може, да не кажем, че със сигурност ще доведе до всякакви проблеми и затова на Четвъртия латерански събор през 1215 се издава декрет, в който, освен други неща, пише: „Напълно забраняваме тайните бракове, а също така забраняваме свещениците да извършват такива. Затова когато един брак се извършва, той трябва да се обяви публично в църквата от свещеника в определен подходящ момент, така че ако има някакви законни пречки, те да станат ясни.“
Така се ражда обредния текст в сегашния му вид – първо в Католическата църква, а след това и в други определени християнски групи. Три седмици една след друга, по време на неделните литургии бракът ще бъде обявяван и ще се пита дали някой знае за някакво обстоятелство, което би го направило невъзможен. Това ще се случи и един последен път по време на самото бракосъчетаване.
Освен причините, които споменахме по-горе, друга пречка може да е възрастта на булката или младоженеца, въпреки че ако родителите нямат нищо против, тази пречка може да се пренебрегне. Трябва също да се отбележи, че ако никой не каже нищо, това не означава, че църквата не може постфактум да анулира брака, ако се появи достойна причина. Целта с въпросът е да се направи вероятността за това по-късно анулиране възможно най-ниска предварително.
От тогава до сега много от тези изисквания са малко или много отпаднали в някои църкви или поне са станали по желание на женещия, основно заради изискванията на официалното брачно законодателство. В Църквата на Англия, например, те са все още задължителни, поне в повечето случаи. Ако не са, свещеникът е нормално предварително да изиска покаяние от двойката, за да се избегне това бракът да не бъде зачетен от църквата.
На последно място текста на венчавката дава време за молитва за двойката, както и обявява намерението за брак, което е част от причината защо все е в този си вид.
