Ърнест Хемингуей и семейното проклятие на самоубийството
Наричат го един от най-влиятелните автори на XX век, той е човек, който може да пренесе читателя с магията на знаците и да ни покаже една малко по-различна вселена. Някои почитатели признават, че Ърнест може да пише така, сякаш говори: понякога шепне на ухо, друг път използва своя силен и жесток вик, мотивиран от радост или от болка, макар и второто да е по-често. Зад толкова сложното перо на този творец се крие и нещо друго – силният мачо вид, хладнокръвието на арктически ледник и прозорливостта на будистки монах, който сякаш е преминал земния си път от самото сътворение на света.
Хемингуей е странна птица и дори някогашните приятели биха потвърдили точно това, той преживява всеки един свой герой, а те във времето си не са никак малко. Както знаем, като човек с толкова много маски, истинското лице зад тях може да страда и точно това прави Ърнест. Изненадата от самоубийството му на 2-и юли 1961 г. се превръща в изненада за творческия свят, но не и за някои от най-близките. Свирепата депресия е нещо, което внучката много по-късно ще нарича „Хемингуейското проклятие“.
Той е второто дете на Кларънс „Ед“ Хемингуей и Грейс. Бащата е успешен лекар, бивш певец и музикален учител. Неговото детство е разделено между семейния дом в Илинойс и къща в Мичиган, където Ед предава любовта към лова и живота извън нормите на града. Макар и да се опитва, Ърнест не успява да се свърже много с баща си. Именно той се оказва агресивна и насилствена фигура. Младият Хемингуей не случва и на майка. Никой не може да каже каква е точната причина Ърнест да бъде обличан в женски дрехи, докато е дете, а неговата трета съпруга – Марта Гелхорн ще се постарае да изгори всички мостове с жените след нея, които евентуално ще се появят. Ърнест ще има проблеми с верността на нежния пол, ще се страхува от тяхната жестокост и винаги ще се притеснява от изоставянето.
Именно тя много по-късно ще разкаже, че когато бедата тръгне, той винаги ще пътува назад във времето, за да допълни настоящата болка с онази от детството, оформяйки перфектната буря от болка, унижение и страдание. Щетите са сторени и човек лесно забелязва онова дърво, което е готово да се прегъне пред бурята. Хемингуей няма корен и още от самото начало се опитва да се самоунищожи, както го прави и един друг негов колега – Буковски. Макар и различни, двамата имат една и съща цел – да стигнат по-бързо до финалната точка на живота, но само Хемингуей ще има смелостта да дръпне спусъка. Ето защо ще е един от първите хора, които ще карат линейка по време на Първата Световна война. Ранен е тежко в Италия, където ще се влюби в медицинска сестра, която обаче ще му откаже връзка и ще активира началото на една дълга и тежка депресия. Докато е в Америка и работи като журналист, среща и своята първа съпруга – Хадли Ричърдсън, като с нея заминават в Париж.
Отношенията им там са много противоречиви, както вече сме разказвали, но това, което Хадли не подозира е, че никога няма да бъде единствената съпруга, а само поредната – една от многото. В края на 1928 г. вече има издаден първи роман, успехът върви след него, но и трагедиите не изостават. Баща му се самоубива на 29-годишна възраст, застрелвайки се със семейния револвер, особено след като трябва да преживее един доста дълъг епизод на финансови проблеми, болки и стъпки назад. Хемингуей не спира да обвинява майка си за тази загуба. След това гневът му се насочва към покойния му баща и започват да валят обвиненията за слабост. След време ще напише на майка си, че най-вероятно това ще бъде и неговият път към смъртта един ден, като дори очаква да повтори пътя на своя баща.
През 1940 г. излиза „За кого бие камбаната“, в която бащата на главния герой ще последва същия път – трудно е да открием произхода на вдъхновението. Хемингуей обожава ловът, обожава и шумните компании, наслаждава се на бикоборците и винаги е на мястото, където има по-сериозна и свирепа битка. Сякаш баща му го е обсебил и той самият няма никакво намерение да се откаже или да пропусне каквото и да било. Ето защо е един от главните журналисти по време на Испанската гражданска война, както и по време на Втората Световна война. Някога казвал на своите приятели, че прекарвал времето в убиване на животни и ловене на риба, за да не се изкушава и да посегне на своя собствен живот. Последните години на Хемингуей са много тежки. Той закупува дом в Куба и въпреки, че пътува постоянно по света, неговата основна резиденция е именно островната държава.
Там се ражда „Старецът и морето“ и там идва наградата Пулицър през 1953 г., последвана от Нобеловата награда по литература през 1954 г., носейки му ново признание и титла. Същата година се разминава със смъртта два пъти – при самолетни катастрофи, докато пътува към Африка. Пука черепа си, перфорира черния си дроб, има и други щети по тялото, но ожелява. Травмите се отразяват на цялостното му състояние. Вече не е великият мачо със заплашителните размери, а само бегла и изгубена представа. Лекарите са категорични, че алкохолът трябва да си отиде, но това не е навик, с когото човек се разделя толкова лесно. През 1957 г. писателят се завръща в родината си. Започва да работи по своите мемоари за ранните години в Париж. Работата не е лесна и идва с носталгия по много изгубени години. Опитвал се е да довърши последните страници, за да може да го публикува, макар и изданието да е пуснато посмъртно.
Ситуацията в любимата Куба става още по-неприятна, авторът се прибира в САЩ през 1960 г. и вече се притеснява от повишения интерес на ФБР, отказва да се среща с хора, става параноичен, агресивен и вярва, че е постоянно следен. Опитва се да намери помощ и дори се нанася в малка къща в Идахо. Това не помага. Въпреки неговият световен успех, издадените книги, интересът на журналистите, все по-често финансовото изражение показва една не толкова светла реалност – геният се движи по ръба на банкрута. Лекарите го карат да замине в Минесота и да посети клиниката Майо, която е променила изцяло своята политика, предписват се нови лекарства и с тяхна помощ се подобрява паметта, облекчава се напрежението и самият автор може да смята, че е готов за нови и по-сериозни успехи.
По план трябва да лежи няколко месеца, но чарът на Ърнест не е елемент, който трябва да се подценява. Само след няколко седмици е освободен. Връщайки се в Идахо, новата беда удря още по-свирепо. Ако се чудите каква е най-голямата трагедия за един писател, то тя е отнемането на таланта. Хемингуей не може да пише. Трагедията наистина е пълна, но по всичко личи, че няма да спре до тук. Всеки ден пред белите листи излизат няколко нови изречения, налага му се да отмени някои от плановете си. Започва да заплашва, че ще се самоубие и отново отива в клиниката Майо. Очевидци забелязват как Хемингуей е опитал да мине през пропелерите на самолета. В този момент и самата болница започнала да печели негативи, някои пациенти се възмущавали от факта, че Ърнест идвал и си отивал по свой избор. Носил дори алкохол със себе си, а както се знае, болницата не позволява това.
През юни 1961 г. е освободен и се смята, че е вече здрав. Само 2 дена след пристигането си в утрото на 2 юли, Хемингуей открива ключовете за своята оръжейна каса. Не били толкова добре скрити и той самият се възползвал бързо от идеята. Вади любимата си пушка, зарежда я с няколко куршума и се застрелва в главата. В този момент е на няколко седмици от своя 62-и рожден ден. Ранните издания на пресата веднага говорят за убийство по непредпазливост, една от пушките гръмнала при почистване. Информацията за тях е дадена от внучките и точно по тази причина става все по-трудно да се говори за случайност. Едва през 2006 г. д-р Кристофър Мартин ще заговори за евентуални следи на биполярно разстройство, които са се отразили върху състоянието на автора, като към това присъства и нарцисизъм, както и наличието на злоупотреба с алкохол.
В последствие неговата дъщеря Урсула ще последва същия път, след като е диагностицирана от рак и развива тежко състояние на депресия. Ракът не я погубва, това е задачата на антидепресантите, с които Урсула прекалява. Братът на Хемингуей също се самоубива с оръжие, след като дълго време се бори с диабет. Най-младото дете Грегъри страда от алкохолизъм и в последствие развива маниакална депресия, която в последствие води до раздвоение на личността. Впрочем списъкът с пострадали от депресията наистина не е малък и наистина може да се проследи в цялата фамилия.
Снимки: Wikipedia
