Малко държавници на XX век се радват на такава историческа слава като Шарл дьо Гол. За французите той е човекът, който отказва да приеме капитулацията през 1940 г., символът на Съпротивата и архитектът на Петата република. Неговото име се свързва с възстановяването на френското самочувствие след Втората световна война и с утвърждаването на Франция като независима сила между Съединените щати и Съветския съюз.
И все пак има една тема, която продължава да хвърля сянка върху наследството му повече от шест десетилетия след смъртта му. Това е войната за независимост на Алжир.
За разлика от Индокитай, Мароко или Тунис, Алжир не е обикновена колония в очите на французите. Той е считан за част от самата Франция. Милиони европейски заселници - т.нар. pieds-noirs - живеят там от поколения. Алжир е разделен на департаменти, както и териториите в метрополията. За много французи загубата на Алжир изглежда немислима.
Когато през 1954 г. избухва въстанието на Националния фронт за освобождение (FLN), Париж не възприема случващото се като антиколониална война, а като вътрешен бунт. В следващите години конфликтът прераства в една от най-жестоките войни на деколонизацията.
Френската армия разполага със значително военно превъзходство и печели повечето тактически сражения. Но политическият проблем остава нерешим. Колкото повече войници изпраща Франция, толкова повече нараства международният натиск и вътрешното разделение.
Когато през 1958 г. генерал Дьо Гол се завръща на власт, мнозина във френската армия и сред европейските заселници вярват, че той ще спаси "френски Алжир". Именно тази надежда помага за връщането му начело на държавата.
Първоначално генералът внимателно избягва ясни обещания. Знаменитите му думи "Разбрах ви!" в Алжир са възприети от мнозина като подкрепа за оставането на територията под френски контрол.
Но Дьо Гол вижда нещо, което мнозина негови поддръжници отказват да приемат. Той разбира, че войната не може да бъде спечелена политически.
Дори ако Франция успее да разгроми всички въстаници, ще трябва безкрайно да поддържа огромен военен контингент сред враждебно настроено население. Това би изтощило държавата и би превърнало Франция в заложник на собствената ѝ колониална система.
Постепенно генералът започва да се насочва към идеята за самоопределение на алжирците.
Тогава настъпва моментът, който завинаги променя отношението на част от Франция към него. Хората, които го връщат на власт, се чувстват предадени.
Много офицери смятат, че генералът е изоставил армията. Европейските заселници вярват, че е пожертвал тяхното бъдеще. Част от десницата никога не му прощава.
През 1961 г. четирима генерали организират опит за преврат в Алжир. Макар да се проваля, той показва колко дълбоко е разделена Франция.
Следват още по-драматични събития. Възниква тайната организация OAS, която започва кампания от атентати както в Алжир, така и във Франция. Самият Дьо Гол става обект на множество опити за убийство.
Най-известният е атентатът в Пти-Кламар през 1962 г., когато автомобилът му е буквално надупчен от куршуми. Генералът оцелява по чудо.
Същата година са подписани Евианските споразумения и Алжир получава независимост.
Това е стратегическа победа за Дьо Гол. Франция прекратява войната и се освобождава от колониален конфликт, който поглъща ресурси и политическа енергия. Скоро след това страната влиза в периода на икономически растеж, известен като "Трийсетте славни години".
Но цената е огромна.
Стотици хиляди pieds-noirs напускат Алжир почти панически и пристигат във Франция, където често са посрещнати хладно. Десетки хиляди алжирци, воювали на страната на Франция - т.нар. харки - са изоставени на съдбата си. Много от тях са избити след независимостта.
Тези събития оставят трайна морална рана.
Днес историците продължават да спорят дали Дьо Гол е могъл да постъпи по друг начин. Някои го обвиняват в цинизъм и предателство спрямо хората, които са му се доверили. Други смятат, че е проявил политическа смелост, приемайки реалност, която останалите отказват да видят.
Парадоксът е, че вероятно и двете оценки съдържат част от истината.
Дьо Гол спасява Франция от безкрайна колониална война. Но го прави по начин, който оставя след себе си огромно чувство за предателство.
Затова Алжир остава най-болезнената глава в неговото политическо наследство.
Нито напускането на военните структури на НАТО, нито конфликтите със Съединените щати, нито вътрешнополитическите кризи успяват да разделят французите така, както го прави Алжир.
И до днес паметта за тази война продължава да разделя обществото. За едни Дьо Гол е държавникът, който е спасил Франция от историческа задънена улица. За други той остава човекът, който е изоставил Алжир и хората, повярвали в обещанието за "френски Алжир".
Военната цена на конфликта също е огромна. Войната продължава почти осем години - от 1954 до 1962 г. - и се превръща в едно от най-кръвопролитните антиколониални въстания на XX век.
Сред най-известните епизоди е Битката за Алжир през 1956-1957 г., когато бойците на Националния фронт за освобождение пренасят войната в самия град Алжир чрез бомбени атентати и покушения. Френските парашутни части успяват да разгромят нелегалната мрежа на въстаниците, но използването на изтезания и извънсъдебни действия предизвиква международен скандал и сериозно уврежда репутацията на Франция.
През следващите години ожесточени сражения се водят в планините Кабилия, по границите с Тунис и Мароко и по прочутата линия "Морис" - система от огради, мини и електрифицирани заграждения, изградена от Франция за спиране на проникването на бойци и оръжия от съседните държави.
Точният брой на жертвите остава предмет на спорове и до днес. Френските военни загуби възлизат на около 25 000 убити военнослужещи и десетки хиляди ранени. Загубите на Националния фронт за освобождение и цивилното население са значително по-високи. Алжирските власти традиционно говорят за около 1,5 милиона загинали, докато повечето западни историци оценяват броя на жертвите между 300 000 и 500 000 души. Независимо от различията в оценките, войната оставя дълбоки демографски и психологически последици и за двете общества.
Парадоксално, въпреки независимостта, Алжир и Франция остават тясно свързани и до днес. След 1962 г. милиони алжирци се установяват във Франция, където работят в индустрията, строителството и услугите. Днес хората с алжирски произход представляват една от най-големите общности във Франция. От другата страна на Средиземно море почти всяко алжирско семейство има роднини във Франция или поддържа връзки с нея.
Френският език продължава да играе важна роля в алжирското общество, а икономическите, културните и образователните контакти между двете страни остават изключително интензивни. Така държавата, която Алжир побеждава в борбата за независимост, остава и неговият най-близък външен партньор в човешки план.
Тази взаимна зависимост е още една причина Алжирската война да продължава да поражда силни емоции и от двете страни на Средиземно море. Тя не е просто спор за миналото, а част от ежедневната история на милиони хора, чиито семейства, езици и съдби свързват Франция и Алжир и днес.
