Когато през лятото на 1977 г. в пустинята на Флорида двигателите на ракетата Titan IIIE запалват и изстрелват към небето златистия цилиндър, никой не си представя, че това ще се превърне в най-дълговечната космическа мисия в историята.
"Вояджър 1" - малък по размери апарат, но колосален като символ, се отправя към границите на Слънчевата система и отвъд тях.
Неговата мисия е да изследва гигантските планети, но и да пренесе послание от човечеството към непознатите светове на бъдещето.
Идеята за "Голямото подреждане"
Всичко започва от едно изключително рядко астрономическо съвпадение. В началото на 60-те години на миналия век астрономът Гари Фландро от Лабораторията за реактивни двигатели на НАСА (JPL) забелязва, че през 70-те четирите големи планети - Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун - ще заемат такава позиция, че един-единствен космически апарат може да ги посети последователно, използвайки гравитационните им полета като "прашки" за ускоряване.
Това подреждане се случва веднъж на всеки 176 години - уникална възможност, която не може да бъде пропусната.
Първоначално мисията е замислена като грандиозен проект под името "Grand Tour", но ограничените средства принуждават НАСА да я свие до две сонди, наречени "Вояджър 1" и "Вояджър 2".
Те са близнаци - идентични по устройство, но с различни маршрути.
"Вояджър 2" ще поеме по по-дългия път, за да посети всичките четири планети, докато "Вояджър 1" ще се фокусира върху Юпитер и Сатурн и техните спътници.
На 5 септември 1977 г. - само две седмици след "Вояджър 2" - "Вояджър 1" се отправя от Кейп Канаверал на своята историческа одисея.
През март 1979 г. той достига Юпитер и предава на Земята първите близки снимки на гигантската планета с нейните бури, вихри и страховитото Голямо червено петно.
Камерите му заснемат вулканичната активност на спътника Йо - първият активен вулкан, открит извън Земята - и ледените повърхности на спътниците Европа и Ганимед.
През ноември 1980 г. "Вояджър 1" преминава край Сатурн, като предоставя първите детайлни изображения на пръстените и на мрачния спътник Титан. Данните от измерванията на атмосферата на този спътник показват наличие на азот и органични съединения - нещо, което по-късно ще превърне Титан в център на изследванията за произхода на живота.
След Сатурн траекторията на "Вояджър 1" го изстрелва нагоре от равнината на Слънчевата система - далеч от Уран и Нептун.
Мисията му се променя: от изследовател на планети той се превръща в пратеник към междузвездното пространство.
Устройство и "мозък" с 68 килобайта памет
По днешните стандарти "Вояджър 1" изглежда почти примитивен. Той тежи около 722 кг, от които по-голямата част са антената с диаметър 3,7 м и инструментите. Задвижва се от три радиоизотопни термоелектрически генератора (RTG), които произвеждат електричество чрез разпада на плутоний-238.
Неговият "мозък" е удивително прост - компютърна система с едва 68 килобайта памет и работна честота от няколкостотин килохерца. За сравнение, днешните смартфони имат милиони пъти по-голяма изчислителна мощност.
Но инженерите от 70-те залагат на устойчивост, а не на скорост: електрониката е проектирана да издържа радиация, температури от минус 200 °C и пълна липса на поддръжка.
"Вояджър" има три отделни компютърни блока - за управление на данните, ориентацията и подсистемите. Те са направени така, че ако един се повреди, друг го замества.
Тази изумителна издръжливост обяснява защо след повече от 47 години той все още изпраща сигнали към Земята.
Златният диск - музика, езици и послания от Земята
Сред най-вдъхновяващите елементи на мисията е златният диск - позлатен медна грамофонна плоча, съдържащ звуци, изображения и музика от Земята.
Идеята е на Карл Сейгън и екипа му, които искат да оставят послание до евентуални извънземни цивилизации.
На диска има поздрави на 55 езика, включително българският: "Желаем ви всичко добро от нашата планета".
Присъстват записи на вятър, гръм, детски смях, звуци от китове и музика - от Бах и Моцарт до африкански барабани и "Джони Би Гуд" на Чък Бери.
И там, сред най-емблематичните записи, звучи и българската народна песен "Излел е Дельо хайдутин", изпълнена от Валя Балканска.
Нейният кристален глас, записан през 1968 г., е избран като представител на фолклорното изкуство на човечеството. Така гласът на една родопчанка лети отвъд Слънцето - заедно със звуците на Бетховен и народите на света.
Карл Сейгън лично настоява песента да бъде включена в селекцията, защото "носи космическа сила и усещане за вечност".
Пътешествие към звездите
През 1990 г. по настояване на Сейгън "Вояджър 1" обръща камерата си към Земята и заснема известната снимка "Pale Blue Dot" - "Бледата синя точица.
Тя се превръща в един от най-силните символи на скромността и крехкостта на човешкия свят.
След това камерите са изключени, за да се пести енергия, но апаратът продължава да работи с научните си уреди - измерва магнитни полета, космически лъчи и плазма.
На 25 август 2012 г. "Вояджър 1" официално навлиза в междузвездното пространство, след като премина границата на хелиосферата - невидимия балон от заредени частици, издухан от Слънцето.
Той се движи със скорост около 61 000 км/ч и се намира на повече от 24 милиарда километра от Земята. Радиосигналът му достига до нас за над 22 часа, пътувайки със скоростта на светлината.
Днес антената на "Вояджър 1" продължава да изпраща едва доловими импулси, улавяни от гигантските антени на Deep Space Network в Калифорния, Испания и Австралия.
С всяка година мощността на неговите RTG-източници намалява, но инженерите от JPL умело изключват отделни системи, за да удължат живота му. Очаква се апаратът да престане да предава данни около 2035 г., след което ще продължи да се носи мълчаливо между звездите.
След около 40 000 години "Вояджър 1" ще премине на 1,6 светлинни години от звездата Gliese 445 в съзвездието Жираф.
Дотогава той ще остане като мълчалив посланик на човечеството - доказателство, че поне една цивилизация е имала куража да протегне ръка отвъд своята звезда.
Технически "Вояджър 1" вече е извън слънчевия вятър, но все още се намира в гравитационното влияние на Слънцето. За да излезе напълно от Слънчевата система - отвъд орбитата на облака на Оорт - ще са нужни около 30 000 години.
До тогава той ще се движи безмълвно през тъмната пустиня на междузвездното пространство, захранван от инерцията на едно велико човешко начинание.
"Вояджър 1" е повече от машина. Той е поетичен експеримент на човешкия дух, който показва, че технологичният напредък може да се съчетае с философско прозрение.
В епоха, в която всичко старее за няколко години, тази сребриста сонда, построена с технология от 70-те, продължава да живее и да говори - с глас от 20 милиарда километра разстояние.
А когато неговите последни фотони достигнат Земята след десетилетие, някъде там, в безкрая, ще продължи да се носи "Излел е Дельо хайдутин" - песен, която носи гласа на Родопите и на човечеството, вписан завинаги в златния диск, изпратен към звездите.
