Китайската космическа програма е може би най-впечатляващият пример за технологически скок в модерната история след Студената война. Тя започва като проект на млада държава, стремяща се да навакса десетилетно изоставане от САЩ и СССР, и постепенно се превръща в глобален фактор, способен да разширява границите на човешкото присъствие в Космоса с темпове, които изненадаха и конкуренти, и партньори.
Днешният Китай поддържа собствена орбитална станция, изпраща серия от роботизирани мисии към Луната, планира пилотируемо кацане там до края на десетилетието и в перспектива участва в проект за международна лунна база. Но за да се разбере колко бързо и дълбоко се разви тази програма, трябва да се върнем към началото.
Корените на китайската космическа програма се намират в началото на 50-те години и са свързани с Циен Сюесен - един от най-важните инженери в американската ракетна програма, депортиран в Китай по време на маккартизма. Той става основоположник на ракетостроенето в новосъздадената Китайска народна република
Стартовият момент за Китай настъпва на 24 април 1970 г., когато страната изстрелва първия си спътник - Дунфанхун-1 ("Изтокът е червен"). В епохата на идеологическо противопоставяне и вътрешни сътресения технологичният успех има огромна символична тежест. Той доказва, че Китай може да произвежда собствени ракети-носители, системи за навигация и комуникация и да се впише в елитния клуб на космическите сили.
През 80-те години технологичният напредък се ускорява, но решаващ е проектът "Шънджоу", започнал през 1992 г. Именно той поставя основите на пилотираната космонавтика. През 2003 г. Ян Ливей става първият китайски астронавт, издигайки Китай до третата държава, способна самостоятелно да изведе човек в космоса.
Серията малки станции "Тянгун 1" (2011) и "Тянгун 2" (2016) функционира като прототипи за по-голяма и дългосрочна конструкция. Те позволяват на Китай да натрупа критичен опит в скачването на кораби, поддръжката на живот в орбита и провеждането на научни експерименти.
През този период след края на програмата със совалките Space Shuttle именно Руската федерация остава единствената държава с постоянна възможност да изпраща хора към Международната космическа станция (МКС). Това е т.нар. "руски период" на МКС - епоха, в която корабите "Союз" са единственият достъп до станцията. Китай наблюдава този модел внимателно и изгражда стратегия за пълна автономност, за да не попада никога в зависимост от чужда инфраструктура
През 2021 г. Китай стартира сегашната си модулна станция "Тянгун" - проект, който официално завърши първата си фаза през 2022 г. със сглобяването на трите основни модула: "Тянхъ", "Вентян" и "Мънтян". Докато Международната космическа станция постепенно остарява и партньорите се готвят да я свалят от орбита към края на десетилетието, Китай вече разполага с напълно функциониращ орбитален комплекс, способен да поддържа постоянен екипаж. Това позволява на страната да играе роля на лтернативен център на космическите изследвания и платформа за научни мисии.
Развитието на китайската станция е пряко свързано и с международния контекст. Пекин беше изключен от МКС заради забрана на САЩ, според която китайските космически институции са военни структури. Това решение, взето в началото на 2010-те, допринесе за радикалното ускоряване на китайската автономна програма. Логиката е проста: ако нямаш достъп до международната станция, трябва да построиш своя.
Популярна тема в последните дни е и инцидентът с прозореца на космически кораб "Шънджоу". По време на полет е открито увреждане на стъкления панел, вероятно от микрометеороид или космически боклук. Дефектът не е компрометирал херметичността, но е преценен като достатъчно сериозен риск за дългосрочно оставане на екипажа. Затова китайските власти решиха да изпратят извънредно кораб за смяна на екипажа - решение, което напомни някои критични операции в историята на международната космонавтика. Прецизната и бърза реакция показа на света, че Китай вече разполага с оперативна гъвкавост, способна да съперничи на НАСА и "Роскосмос"
Паралелно с изграждането на "Тянгун" се развива и амбициозната програма "Чанъе", насочена към Луната. Китайските лунни мисии днес се смятат за едни от най-успешните след "Аполо". През 2013 г. "Чанъе-3" извършва меко кацане и разтоварва ровъра "Юйту". През 2019 година Китай постигна първото в историята кацане на обратната страна на Луната - технологически подвиг, който NASA никога не е изпълнявала. През 2020 г. "Чанъе-5" върна на Земята лунни проби - първите от 70-те години насам. И докато САЩ се борят с забавянията в програмата Artemis, Китай вече тества компоненти за бъдеща лунна база.
Сътрудничеството с Русия в проекта за Многонационална лунна изследователска станция (ILRS) остава на теория, но на практика се забавя. Руският космически сектор е отслабен от санкции, недостиг на компоненти и остаряла инфраструктура. Въпреки политическите декларации, ресурсите за реално участие на Москва са ограничени. Китай запазва проекта отворен, но всички ключови модули, технологии и ракети на практика се разработват от него. На този фон лунната надпревара между Китай и САЩ става все по-очевидна.
Това естествено поставя паралела с американската програма Artemis. И двете страни планират високо интегрирани лунни бази, подготвят роботизирани мисии, развиват тежки ракети и капсули за пилотиран полет. Artemis е исторически проект, базиран върху многонационално партньорство и напреднали технологии, но засега се сблъсква с забавяния на ракетата SLS и проблеми с корабите Orion. Китай, от друга страна, използва метод на постепенно усъвършенстване: всяка следваща мисия стъпва върху предишната и добавя нови способности. Докато Artemis цели голям скок, Китай гради стъпка по стъпка и редовно изпълнява поставените графици.
Всичко това превръща лунната надпревара в един от най-важните геополитически елементи на десетилетието. Космосът вече не е място за символични победи, а за реални икономически ресурси - бъдещ добив на редкоземни материали, изграждане на комуникационни системи, развитие на автономни бази. Китай е добре позициониран: разполага с най-голямата ракетна програма в света по брой изстрелвания годишно, с държавен модел на финансиране и с ясна стратегия, поставена в рамките на националната идеология за "космическа нация" до 2049 година.
Космосът вече не е конкуренция между идеологии, както през Студената война. Днес той е арена на технологичен суверенитет и стратегическа икономика. Китай разбира това много добре и неслучайно нарежда космическата програма сред приоритети като изкуствен интелект, квантови технологии и военна модернизация. Именно затова "Тянгун" и "Чанъе" не са просто научни мисии - те са част от по-голям проект за национална мощ. И ако нещо е ясно, то е, че Китай няма намерение да гледа към Луната само с телескоп. Той планира да бъде там. И то скоро.
