На 1 декември 1955 година една чернокожа жена се качва на автобус в Монтгомъри, Алабама в САЩ. В този ден шофьорът забелязва бели пътници, които стоят прави на пътеката.
Той нарежда на Роза Паркс и още няколко афроамерикански пътници да отстъпят местата си. Трима от тях се подчиняват, но Паркс отказва спокойно, но твърдо да отстъпи мястото си.
Заради отказа си Паркс е арестувана. Наложена ѝ е глоба от 10 долара за "нарушението" и още 4 долара за съдебни разноски. Тя обаче не плаща нито глобата, нито разноските, превръщайки своята гражданска позиция в символ на борбата за равни права в САЩ.
Тази привидно малка постъпка на мирен отказ разпалва искрата, която води до автобусния бойкот в Монтгомъри, който от своя страна е един от най-известните примери за ненасилствен протест, който успява да доведе до значителни промени в американското законодателство за граждански права.
Роза Паркс се превръща в "майката на движението за граждански права", а нейният акт на смелост продължава да вдъхновява поколения по цял свят.
Какво е сегрегация?
Това е практика, при която хората се ограничават до строго определени жилищни райони или до отделни институции - например училища, църкви и обществени съоръжения като паркове, площадки, ресторанти и тоалетни, единствено на базата на тяхната раса. Тази система служи като средство за запазване на икономическите предимства и по-високия социален статус на политическата доминираща група в обществото.
В по-ново време тя се използва най-вече от белите общности, които чрез закони и социални ограничения поддържат своето надмощие над другите групи.
В южните щати на САЩ законната сегрегация в обществения живот се утвърждава от края на 19-и век до 50-те години на 20-и век. Именно срещу този модел на расово разделение се надига движението за граждански права през 50-те и 60-те години, водено основно от афроамериканците на Юга.
Това движение довежда до приемането на Закона за гражданските права в САЩ от 1964 година, който включва силни мерки срещу дискриминацията и сегрегацията при гласуване, образование и използване на обществени съоръжения.
По време на законовата сегрегация в Съединените щати афроамериканците живеят като "втори клас" граждани под законите на Джим Кроу, които строго ги отделят от белите във всички сфери на обществения живот.
Те са принудени да използват отделни училища, болници, ресторанти, паркове, транспорт и тоалетни, като съоръженията за чернокожи почти винаги са по-бедни, по-лошо поддържани и с ограничени ресурси. Достъпът им до качествено образование и добри работни места е силно ограничен. Училищата им получават многократно по-малко финансиране, а учителите по-ниски заплати.
В много райони афроамериканците са ограничени до бедни квартали с недобра инфраструктура, с ограничено здравеопазване и почти липса на политическо представителство.
Често те не могат да гласуват или да участват пълноценно в обществения живот, а заплахата от дискриминация и насилие остава постоянна част от ежедневието им.
Въпреки тези тежки условия афроамериканските общности развиват собствени църкви, училища и социални организации, които им помагат да се подкрепят взаимно и да изграждат чувство за общност. Постепенно чрез съдебни дела, организиран активизъм и нарастваща обществена съпротива се оформя движението за граждански права от 50-те и 60-те години, което успява да разруши законната сегрегация и да проправи път към по-голямо равенство в американското общество.
И така постепенно на много хора започва да им омръзва да са подложени на дискриминация и да живеят в постоянен страх. И една от тях е Роза.
Роза Паркс се ражда на 4 февруари 1913 година в Тъскиги, Алабама. Тя е американска активистка за граждански права, чиито отказ да отстъпи мястото си в градски автобус предизвиква автобусния бойкот в Монтгомъри през 1955-56 година.
Това събитие се превръща в искрата, подпалваща движението за граждански права в Съединените щати.
Баща ѝ е Джеймс Макколи, умел каменоделец и дърводелец, а майка ѝ е Леона Едуардс Макколи, учителка. Роза Макколи прекарва голяма част от своето детство и юношество боледувайки от хроничен тонзилит.
Когато е на две години, малко след раждането на по-малкия ѝ брат Силвестър, родителите ѝ решават да се разделят. Децата се преместват с майка си да живеят във фермата на своите баба и дядо по майчина линия, близо до Монтгомъри.
През голяма част от детството си Роза получава домашно образование от майка си, която също работи като учителка. Роза помага с работата във фермата и се учи да готви и шие. Животът там обаче далеч не е спокоен. Ку Клукс Клан представлява постоянна заплаха.
Дядо ѝ често стои буден нощем с пушка в ръка, очаквайки тълпа насилствени бели мъже. Прозорците и вратите на къщата са заковани, докато семейството остава вътре. В нощи, смятани за особено опасни, децата трябва да си лягат с дрехите, готови да избягат при нужда.
Понякога Роза остава будна и пази дома си заедно с дядо си.
Роза и семейството ѝ изпитват расизма върху себе си по по-малко насилствени начини. Когато постъпва в училище, тя трябва да посещава сегрегирано заведение, където един учител отговаря за около 50-60 деца. Докато белите деца в района се превозват с автобуси до училище, чернокожите трябва да ходят пеша. Общественият транспорт, питейните фонтани, ресторантите и училищата са напълно разделени според законите на Джим Кроу.
На 11-годишна възраст Роза постъпва в Индустриалното училище за момичета в Монтгомъри, където чернокожи момичета изучават общообразователни предмети и домакински умения.
След това посещава чернокожо прогимназиално училище за 9 клас, а по-късно и учителски колеж за 10 и част от 11 клас. На 16 години обаче е принудена да напусне училище заради болест в семейството и започва да чисти домовете на бели семейства.
През 1932 година, на 19-годишна възраст, Роза се омъжва за Реймънд Паркс - бръснар и активист за граждански права, който я насърчава да се върне в гимназията и да получи диплома. По-късно тя работи като шивачка.
През 1943 година Роза Паркс става член на местния клон на Американската национална асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP) в Монтгомъри и служи като негов секретар до 1956 година.
Случката от 1 декември 1955 година, когато Роза отказва да отстъпи мястото си, променя не само нейния живот, но и историята. Тя е арестувана и глобена с 10 долара за "нарушение" и още 4 долара съдебни разноски, които не заплаща. Вместо това приема предложението на президента на местния клон на NAACP, Е. Д. Никсън, да ѝ помогне да обжалва присъдата и да оспори законната сегрегация в Алабама.
И двамата знаят, че се излагат на опасност и смъртни заплахи, но също така разбират, че делото може да предизвика национална реакция. Под ръковдството на младия пастор Мартин Лутър Кинг-младши на 5 декември започва бойкот на градската автобусна компания.
Афроамериканците представляват около 70 процента от пътниците и липсата на техните билети нанася сериозни финансови щети. Автобусният бойкот в Монтгомъри е мирен протест. Афроамериканците отказват да използват градските автобуси и вместо това ходят пеша или се организират в споделено пътуване.
Техните действия са изцяло ненасилствени и се основават на принципите на гражданското неподчинение, подкрепяни от Мартин Лутър Кинг-младши. Въпреки че участниците са подложени на заплахи и насилие от противници на бойкота, самият протест остава мирен през целия му период на продължителност.
Бойкотът продължава 381 дни, а хора от цялата страна подкрепят каузата: протести срещу сегрегираните ресторанти, басейни и други обществени места избухват из Съединените щати.
На 13 ноември 1956 година Върховният съд на САЩ потвърждава решението, че сегрегираните места в автобусите на Монтгомъри са противоконституционни, а на 20 декември е издадена заповед автобусите да бъдат интегрирани.
Бойкотът приключва на следващия ден. За своята роля в успешната кампания Паркс получава прозвището "майката на движението за граждански права".
Според някои историци Паркс отказва да отстъпи мястото си, защото е уморена, а не защото протестира срещу несправедливото отношение. В нейната автобиография, тя отрича това твърдение, като посочва, че е била уморена от дискриминационния начин на живот.
По време на ареста си тя вече е утвърдена активистка, работила с NAACP по други дела за граждански права. Паркс не е първата чернокожа жена, която отказва да отстъпи мястото си на бял човек.
Но като секретар на местния клон на NAACP и с подкрепата на вляиетелно чернокожи личности тя разполага с ресурси и обществена видимост, каквито другите жени преди нея нямат. Именно нейният случай принуждава град Монтгомъри окончателно да премахне сегрегацията в градските автобуси.
През 1957 година Паркс се премества заедно със съпруга си и майка си в Детройт, където между 1965 и 1988 година работи в екипа на конгресмена от Мичиган. Тя остава активна в NAACP.
През 1987 година съосновава Института за саморазвитие "Роза и Реймънд Паркс", който предлага професионално обучение за млади хора и възможност тийнейджъри да изучават историята на движението за граждански права. Тя получава множество отличия, сред които медала "Спингарн" (1979), "Президентския медал на свободата" (1996) и "Златния медал на Конгреса" (1999).
Макар че постигането на десегрегацията на автобусите в Монтгомъри е огромен успех, Паркс не се задоволява с тази победа. Тя ясно вижда, че Съединените щати все още не успяват да уважават и защитават живота на чернокожите американци.
Мартин Лутър Кинг-младши, който става национално известен чрез организирането на бойкота в Монтгомъри, е убит по-малко от десетилетие след успеха на делото на Паркс.
Роза Паркс умира на 24 октомври 2005 година в Детройт, Мичиган на 92-годишна възраст. Причината за смъртта е естествени причини, свързани с напреднала възраст и дългогодишни здравословни проблеми.
Погребана е с държавни почести и става първата жена в американската история, чието тяло е положено за поклонение в ротондата на Капитолия във Вашингтон.
Историята на Роза Паркс доказва, че една единствена жена, въоръжена със смелост и чувство за справедливост, може да даде отпор на несправедливостта и да промени хода на историята. Нейният тих, но твърд отказ показва, че понякога най-силното оръжие е достойнството.
Бойкотът от своя страна доказва силата на мирния протест, когато хората се обединят в името на правата и равенството, те могат да постигнат промени, които изглеждат невъзможни. Смелостта на Роза Паркс и успехът на този мирен протест остават пример за това как всеки човек може да бъде двигател на исторически промени.
