Писателят Иво Иванов и кривите на щастието

Иво Иванов е журналист, автор на сборника с разкази „Кривата на щастието“, в който са събрани 70 от най-добрите му истории за вдъхновяващи личности, смели постъпки, мечти, постижения и доброта. Той живее в Канзас, но пристигна в България за среща с читатели и преиздаването на първия му сборник с разкази „Отвъд играта“. Срещата се състоя в понеделник, а авторът даваше автографи в продължение на пет часа – до полунощ. Това е единственият друг случай, освен премиерата на първата книга на Емил Конрад, в който бългаски писател прекарва толкова дълго време в автографи при среща с читателите си.

Предлагаме ви разговор с него, проведен от Десимира Миткова за БТА.

Не знам дали това е първата Ви среща с читатели в България, но виждам огромния интерес към Вас. Нямате ли усещането, че се превръщате в един от героите, за които най-често пишете – баскетболните звезди? Те също раздават автографи, хората се снимат с тях, прегръщат ги.

Давам си сметка, че този интерес се дължи именно на героите в моите разкази. Аз просто представям тези хора. Успехът на историите се дължи на героите им, които в действителност са изумителни и вдъхновяващи личности и заслужават уважение. Читателите нямат възможност да се срещнат с тези герои, а понеже аз съм на една степен разделение, хората просто по този начин получават някакъв досег с тях.

А Вие как стигате до тези герои? Всеки, четейки разказите Ви, се чуди откъде намирате толкова много вдъхновяващи истории, които да разкажете.

Ровя се във всички кътчета на медийното пространство, във всички чекмеджета на медиите, чета страшно много, пътувам. Натъквам се на поне 50-60 истории на седмица, от които просто се интересувам като човек. Нямам намерение да пиша за тях, просто ги намирам. Има някои обаче, които ме разтърсват. Обикновено са около две-три. Тогава се потапям в тях, започвам да търся повече информация, да правя опит да се срещна с героите им и в крайна сметка ги използвам като мост към читателите. Пращам историите по моста да търсят своите читатели и ако ги намерят – е много хубаво.

Това означава ли, че такива мотивиращи примери имаме навсякъде около нас, но просто не ги забелязваме?

Да. Много от тези истории се появяват и в пресата, където са отразени в рамките на два параграфа. Или се прочитат в емисиите за 3-4 минути. Но аз понякога усещам, че има нещо по-дълбоко, нещо под повърхността, търся екзистенциалното в тях. И заравяйки се, откривам много важни изводи, общочовешки изводи. Тези истории наистина са навсякъде около нас. Аз често казвам, че ако искаш да намериш изумителна история, хвани и попитай първия човек на улицата и той ще ти разкаже изумителна история.

Вярвам, че всеки човек има в себе си поне една страхотна, разтърсваща, вдъхновяваща история, от която могат да се извлекат изводи.

В Америка е още по-интересно, защото това е страна на екстремалностите, много е поляризирана. Това се дължи на фенотипа на американското общество, което е създадено от хора, оставили всичко зад себе си – роднини, минало, дом, приятели, кариера и са решили да започнат от нулата. Или са много талантливи хора, или много отчаяни, или престъпници. В момента населението на САЩ се състои от наследниците на тези екстремни личности, те носят в своите гени този характер и така се раждат изключителните истории.

Казахте, че сте търсили среща с някои от героите. Има ли някоя, която Ви развълнува силно?

Има много такива срещи. Една от най-интересните беше около разказите за индианското племе тараумара и възможността ми да се свържа с главния герой в романа на Кристофър Макдугъл („Родени да тичат“) – Белият кон, чието истинско име всъщност е Майкъл. Успях да установя контакт с този човек, той беше много вдъхновяващ.

Наскоро имах друга разтърсваща среща с една великолепна личност. Става дума за майката на младо момче, което загина в инцидент с велосипед. Тя и съпругът й решиха да дарят лицето на момчето на един изгорен пожарникар, чието обезобразяване беше толкова драстично, че той беше готов да сложи край на живота си. Ако не беше тази пълна трансплантация на лице, той нямаше да е между нас. Аз станах близък приятел с майката на загиналия велосипедист. Тя дефакто разпознава лицето на сина си в лицето на пожарникаря и това е едно особено странно усещане. Много облагородяващ беше контактът с тази жена и с нейния алтруизъм.

Как Ви карат да се чувствате тези истории? Аз например понякога не мога да продължа – чувството е парадоксално – хем те мотивират, хем те натъжават до безкрай.

Повечето истории минават през много изострен емоционален филтър през мен. Аз често имам проблеми със завършването им. Често се случва – знам, че мъжете не трябва да го казваме, но много пъти плача, докато ги пиша.

Има някои истории, които не съм ги чел все още. Написал съм ги и повече не съм имал сили да ги прочета, защото са ме изстискали емоционално и не ми позволяват да се върна към тях отново. Ако читателите действително плачат по време на тези истории, единствената причина е, че и аз съм плакал, докато съм ги писал.

Ние в България имаме много рафинирани читатели. Те усещат когато си искрен. Затова, според мен успехът на тези истории се дължи на факта, че съм ги писал от сърце и не съм се криел зад някаква маска.

„Добрата новина е лошата новина“ – казват журналистите, а Вие също сте журналист. Защо пишете за доброто?

По всяка вероятност окачването, централната нервна система, манталитетът, който се е формирал в първите седем години, ме е превърнал в оптимист. А може би просто половината хора на този свят са оптимисти, половината са песимисти. Аз имам тенденция да вярвам в доброто начало, да вярвам в хората, в добрината и може би това някак си изтича в историите ми. Хората може би реагират на тези истории по този начин, защото в действителност са много затрупани от негативни новини и мрак. На всеки човек в даден момент му трябва някакъв светъл лъч светлина, някакъв процеп, да се отвори повод за оптимизъм.

В какво се измерва тогава „Кривата на щастието“, ако изходим от математиката?

Дал съм си сметка през годините, че щастието е момент. Момент, в който трябва да живееш. Знам, че всяка низходяща на кривата, ще бъде последвана от възходяща. Затова се опитвам да се наслаждавам на момента, в който съм щастлив. Да не мисля прекалено много и да не планирам прекалено дълго напред, защото знам, че нещата ще се променят и рано или късно ще последва верига от нещастия. Неизбежно е, дори като механизъм човек се разваля и има проблеми в бъдещето със здравето.

Често обаче съм си мислил – ако в момента не страдаш, не си болен, дишаш, ако си в състояние да ходиш, да твориш, да работиш, ако имаш любимите си хора около теб, ти трябва да си щастлив. Може много други неща да не ти вървят, но ако най-важните определящи фактори са около теб, трябва да им се радваш.

Като говорим за здраве, а споменахме и племето тараумара – пиете ли още чия всеки ден като тях?

За съжаление не толкова често. Но трябва! Нужна е повече дисциплина. Като всеки човек влизам в разни задължения и цикъл на работа и забравям за тези неща, но може би поне веднъж на седмица успявам.

Кога ще напишете повече разкази за мотивиращи хора от България?

Аз живея в Америка и историите, които са около мен са от онова общество. Може би, когато се върна тук, предполагам, че това някой ден ще се случи. Тогава ще мога да се концентрирам повече върху кривата на щастието на сънародниците си.