Парадоксът на месото: Kакво ни казва за нас самите

Как може хем толкова много от нас да обичат животните, хем да подкрепяме мъчителното им отглеждане по фермите. Това е парадоксът на месото.

И не е просто лукав начин веганите да карат повече хората да последват тяхната диета. Парадоксът е едно от проявленията на психологически конфликт, с който всеки от нас се сблъсква ежедневно: когнитивният дисонанс.

„Това е несъответствието между убеждението ни, че животните са сладки и мили и трябва да ги защитаваме и действията ни, че ги ядем – и в този процес ги вкарваме във фабрики и ги измъчваме по различни начини“, казва психологът д-р Джулия Шоу. „Видно е, че тези две убеждения са несъвместими едно с друго, те са в конфликт помежду си. Това е когнитивен дисонанс.“

За да разберем това явление малко по-добре, може да ни помогне да погледнем към Станфордският университет в края на 50-те години на миналия век. Там тогава, заинтригуван от съобщенията за странно поведение в Индия няколко години по-рано, един социален психолог на име Леон Фестингер си поставя за цел да докаже нещо фундаментално – и все пак по онова време напълно пренебрегвано – за човешката природа.

„[На 15 януари 1934 г.] в провинция Бихар, Индия, е имало особено силно земетресение“, пише Фестингер в своя фундаментален труд „Теория на когнитивния дисонанс“ от 1957 г. „Самото земетресение, силно и продължително, беше усетено в широк географски район. Действителните щети обаче бяха доста локализирани; хората усетиха шока от земетресението, но не видяха никакви щети или разрушения.“

Може би очаквате, че липсата на видими разрушения би успокоила тези хора – но грешите. Те изпаднали в ужас, и то не само заради земетресението – започнали да се разпространяват слухове за многобройни, уж предстоящи, бедствия, които били още по-страшни.

Тези реакции, посочва Фестингер, „не съвпадат напълно с така наречения здрав разум. В края на краищата, защо възникването на земетресение трябва да подтиква хората да разпространяват и да вярват на слухове, които са плашещи?“

Отговорът, смята той, не е, че хората се опитват да се изплашат – а че те вече са изплашени. Тези слухове само „оправдаваха страха им“: хората използваха слуховете за предстоящи катастрофи, за да разрешат вътрешния си конфликт между чувството на страх и липсата на очевиден резултат от този страх, от който да се страхуват.

След като човек разбере когнитивния дисонанс, много привидно „нормални“ поведения започват да изглеждат малко подозрителни.

Според изследователите Брок Бастиан и Стив Лафнан обществото често е „оформяно от опитите да се разреши някакъв такъв дисонанс“ и да се позволи на „морално проблематични поведения да изчезнат“.

Вземете например парадокса с месото. Ако смятате себе си за любител на животните, може да е неприятно да си дадете сметка, че малки прасенца са страдали и умирали насилствено заради сандвича в ръката ви, на който пък също сте любител. Как да се справи човек с тази мисъл?

Отговорът е ясен – и е във всеки супермаркет.

„Представянето на месото от страна на индустрията оказва влияние върху желанието ни да го консумираме. Апетитът ни се влияе както от това как наричаме ястието, което ядем, така и от начина, по който месото ни е представено“, обяснява Йонас Кунст, съавтор на статия от 2016 г., посветена на парадокса. „Високо преработеното месо улеснява дистанцирането от мисълта, че то идва от животно … Хората мислят по-малко за това, че то е живо същество, съответно изпитват по-малко съпричастност и отвращение и са по-малко склонни да обърнат внимание на вегетариански алтернативи.“

По принцип, за да разрешим дисонанса между „обичам животните“ и „обичам месото“, имаме два избора: или да решим, че не обичаме толкова много животните всъщност, или да се откажем от месото. За повечето от нас нито едното, нито другото изглежда много привлекателно, затова избираме третия вариант: преструваме се, че двете идеи нямат връзка помежду си.

„Напомнянето на хората за животинския произход на месото … може да бъде много провокиращо, защото сме склонни, например, когато ядем месо, да забравяме за съществуването на животното, да забравяме, че тази храна идва от животни“, казва Сара Градидж, първи автор на неотдавнашен преглед на парадокса. Според нея хората са склонни да адаптират няколко стратегии, които да им помогнат да се справят с когнитивния дисонанс: те могат да преквалифицират някои животни в „хранителни“ и по някакъв начин са по-малко способни да мислят, чувстват или разбират (което, между другото, не е вярно), или пък да казват, че яденето на месо е добро, нормално, необходимо или естествено.

„Веднага щом напомните на хората, че месото идва от животни, това наистина може да предизвика дискомфорт, защото на практика спира способността им да се разграничават от жестокостта“, казва Градидж.

Но парадоксът не е свързан само с месо. Има много примери, в които си хвърляме прах в очите по някакъв начин, за да си позволим да вземем морално нестабилно решение. Например, тревожим се за околната среда, но продължаваме да използваме въздушен транспорт и да купуваме автомобили, защото обичаме почивките и не обичаме да ходим пеша. Смятаме, че „не е нормално да не се плаща достатъчно на хората или да се поставят в наистина опасни условия на труд“, посочва Шоу, „но въпреки това купуваме продуктите на този труд“.

Можем ли тогава да преодолеем когнитивния дисонанс?

Може да изглежда трудно да се направи някакво заключение от парадокса с месото, което да не е язвително обвинение срещу човечеството. В края на краищата, както посочва психологът Стив Лафнан, „хората биха могли да променят поведението си … но повечето не желаят да се лишат от удоволствието да ядат месо, а отричането на моралните права на животните им позволява да продължат да ядат с чиста съвест“.

Но когнитивният дисонанс – и способността ни да го преодоляваме – не е задължително да бъде нещо лошо. В Принстън изследователите откриха начин да използват дисонанса, за да насърчат носенето на маски и социалното дистанциране, като по този начин помогнаха за забавяне на разпространението на COVID-19. В Хюстън феноменът се използва, за да се спрат колежаните да пият, а изследователите в Ню Йорк смятат, че той може да помогне на онлайн зависимите да намалят използването на интернет.

„Много е неприятно да имаш несъответствие между ценностите и поведението си“, обяснява професор Клейтън Нийборс, изследовател, който стои зад проучването в Хюстън. „Ако създадете несъответствия в хората, това ще ги мотивира да се променят, поне на теория“.

А ако не искате да се промените – добре, поне бъдете честни със себе си, казва Шоу.

„Месото е един добър пример, при който има много оправдания“, казва тя. „Непрекъснато си повтаряме историята, че яденето му е нормално… защото всички останали го правят, защото я има тази индустрия, а проблемите ѝ не са наш проблем.“

„Трябва поне да приемем, че имаме известна степен на лицемерност“, добавя тя. „Да не се ядосваме … когато някой ни предизвика и каже, че има проблеми с това поведение. Вместо това … да се замислим върху него и ако то не е хомогенно, тогава в идеалния случай да го променим … например да спрем да ядем толкова много животински продукти, да спрем да замърсяваме планетата като луди и да спрем да купуваме евтини дрехи само заради цената им.“