Най-популярните погрешни схващания за човешкото тяло

Погрешно схващане: По-голямата част от топлината на тялото се губи през главата.

Педиатрите Рейчъл Врийман и Аарон Карол разглеждат произхода на това погрешно схващане в хумористична статия от 2008 г. Те откриват, че тази информация се разпространява широко от 1970 г., когато наръчник за оцеляване на американската армия препоръчва носенето на шапки в студено време, тъй като „40 до 45% от телесната топлина“ се губи през главата.

Тази цифра идва от изследвания на армията, проведени по време на Студената война. Според експерта по хипотермия Даниел И. Сеслер по време на този вече десетилетен експеримент учените обличат доброволци в костюми за оцеляване в студено време и ги подлагат на ниски температури, след което изследователите оценяват ефективността на костюмите. Оказало се, че значителен процент от телесната топлина се губи през главата, но както отбелязват Вриланд и Карол през 2008 г., костюмите не са включвали шапки. „Тъй като [главата] беше единствената част от тялото на изследваните лица, която беше изложена на студ, те губеха най-много топлина, естествено, през главите си“, съобщават те. Ако същият експеримент беше проведен с доброволци, облечени само в бански костюми, главата нямаше да допринесе за повече от 10 % от загубата на топлина.

В изследване от 2006 г. главите на осем участници са потопени в студена вода и се стига до същото заключение. След като оценяват ефекта от потапянето, изследователите установяват, че „главата не допринася относително повече от останалата част на тялото за загубата на топлина“.

Но това не означава, че зимните шапки са безполезни. Има основания да се смята, че по-студените глави водят до непропорционално по-ниска обща телесна температура. Това може да се дължи на факта, че в главата има повече кръвоносни съдове, разположени близо до повърхността, или на факта, че човек не е склонен да трепери, когато само главата му е студена, което означава, че губи от затоплящия ефект на треперенето.

Погрешно схващане: Всички хора имат 206 кости в тялото си.

Човек би си помислил, че нещо толкова фундаментално като броя на костите в човешкия скелет е лесно да се разбере. Но не. От хиляди години учените броят ключиците ни и пресмятат пищялите ни, но изненадващо невинаги са успявали да се споразумеят какъв е общият им брой. Според текст в списание Clinical Anatomy средновековните европейци са смятали, че костите са 248. През 1543 г. хирургът от Падуа Андреас Везалий коригира това число на малко над 300. През 1732 г. най-добрите изчисления сочат 245, а през 1858 г. благодарение на Хенри Грей, автор на „Анатомията на Грей“ (медицинският справочник, а не сериала) най-накрая стигаме до съвременните брой 206.

Но не всеки човек има 206 кости.

Бебетата се раждат с повече от 300 меки кости, изградени предимно от хрущяли, свързани с тъкан от клетки, наречени остеобласти. Тези клетки отделят лепкава слуз от колаген и захарни молекули, която задържа неорганични минерали. Когато достатъчно минерали попаднат в лепкавата тъкан, те се втвърдяват и образуват компактна кост.

С израстването на бебето хрущялните кости се разтварят и се заместват от струпвания на остеобласти, които подпомагат растежа на костите. Много хрущялни кости ще се слеят чрез процеса на минерализация, като при това ще се намали общият брой на костите. В крайниците образуването на костите продължава и през детството и юношеството и накрая приключва, когато те достигнат дължината си за възрастни.

Може би знаете, че черепът на новороденото се състои от няколко части, които се съединяват. Ако погледнете черепа на възрастен човек, всъщност можете да видите линиите, където тези пластини се съединяват.

И ето така 300 гумени бебешки кости се превръщат в обичайните 206 кости на зрял човек. Но дори не всеки възрастен има точно този брой.

Например хората могат да се родят с допълнителен набор от ребра към нормалните 12. Те обикновено се намират по лумбалните прешлени – тези в долната част на гърба – и обикновено остават незабелязани, докато човекът не бъде изследван с рентген или при аутопсия. Няма научен консенсус за това колко често се срещат тези допълнителни ребра, като оценките варират от по-малко от 1 % до 16 % от населението.

Друг феномен, при който хората имат допълнителни кости, е полидактилията или допълнителните пръсти. Може би сте чували за известните полидактилни котки на Ърнест Хемингуей, които имат шест пръста вместо пет на предните си лапи. Хората с полидактилия могат да имат допълнителен пръст на някой от крайниците си (или на няколко крайника), което обикновено се дължи на мутации в един от няколко гена. Допълнителните пръсти най-често са разположени до някой външен пръст – малкия или палеца – въпреки че са документирани и други случай. Та тези пръсти могат да имат допълнителни кости.

Полидактилията всъщност е изненадващо често срещана като засяга 1 на всеки 700 до 1000 бебета. Девендра Сутар от Индия държи световния рекорд на Гинес за най-много – 14 пръста на ръцете и 14 пръста на краката.

Погрешно схващане: Имаме пет сетива.

През по-голямата част от човешката история се е смятало, че хората имат пет сетива: зрение, обоняние, вкус, слух и допир. Тази идея може да се свърже с Аристотел, който в трактат за природата на душата, озаглавен De Anima и написан около 350 г. пр. н. е., твърди, че хората имат пет специални сетива, разделени на две категории: допирът и вкусът се възприемат чрез пряк контакт, а зрението, обонянието и слухът се осъществяват чрез някаква среда – въздух или вода – които съответстват на два от четирите елемента, които според древните гърци изграждат вселената. Освен това Аристотел отбелязва, че всяко от сетивата има свой собствен орган, например носът за обоняние, което според него допълнително подкрепя теорията му за точната бройка.

Днес обаче учените смятат, че хората имат много повече от пет. Проприоцепцията например е усещането да знаем къде се намират частите на тялото ни и какво правят. Това усещане прави възможно да тичаме, без да гледаме в краката си, или да вземем предмет, без да го виждаме. Еквилибриоцепцията е основно чувството ни за равновесие, което ни позволява да стоим изправени и да се навеждаме, без да падаме, да не говорим за способността на някои да ходят по въжета. Хронорецепцията е усещането ни за изтичане на времето.

Подобно на броя на костите в човешкото тяло, различните сетива понякога се обединяват или припокриват. Синестезията е добре познато явление, при което хората казват, че могат да виждат звуци, да чуват форми или дори да усещат математически уравнения. Изследванията показват, че синестезията се предава в семейството, което говори за генетичен компонент, но причината за нея все още не е добре проучена. До 4% от населението има генни варианти, които могат да бъдат свързани с нея. Сред тях са писателя Владимир Набоков и музиканта Дюк Елингтън, както и, може би, художника Винсент ван Гог.