Жан-Мишел Баския започна от графити в метрото и стигна до най-изисканите галерии на Ню Йорк
Светът на изкуството не се влияе от календарни години, понякога и един живот не стига, за да разберем, че около нас може да има абсолютни творци. Повечето музиканти, актьори, художници и скулптори, те не идват тук, за да живеят един пълноценен и дълъг живот, тяхната идея е много по-различна.
Те идват с мисия и в момента, в който постигнат своето, бързат да напуснат света и да оставят много отворени въпроси. Такава е съдбата на хора като Кърт Кобейн, Хийд Леджър и още много други. Никога няма да разберем дали изкуството поглъща тях или те него, но важното е, поне добрата новина, че тези хора оставят творби, които биха скандализирали мнозина. Както е писано в „Степния вълк“, това изкуство, този театър, не е за всеки.
Историята на Жан-Мишел Баския е точно такава. Той започва да демонстрира своето изкуство през 80-те години използвайки малко по-различен стил. Той е скандален, понякога аругантен, понякога гениален, но преди всичко е творец. Ако попитате повечето му почитатели, мнозина си спомнят, че е обичал да ходи с изцапани костюми на Армани, пълни джобове с пари и усмивка, която изобщо не е предназначена за хората.
Следвайки примера на Кърт Кобейн, Жан-Мишел бърза да напусне този свят. На 27-годишна възраст през 1988 г. се съобщава за неговата гибел. Причината? Както много други артисти, този е успял да открие тъмната страна на хероина. Смъртта му е част от онази мистика на младите и успешни хора, както Антон Дончев пише за султана – „На младини успя да опита всички възможни отрови.“
Едва ли някой е подозирал нивото, до което този човек ще се извиси. Историята разказва, че Жан-Мишел започва да рисува графити, а малко по-късно ще владее някои от най-големите американски галерии. Австралийският критик Робърт Хюз често споделя, че колекционерите са го чакали доста дълго време, те са искали млад, любопитен, градски калпазанин, който да завладее света.
Мнозина не са очаквали, че Баския ще реши да го напусне толкова млад, но е очевидно, че от секундата на неговата смърт до сега, картините му продължават да се измерват в милиони долари. Баския никога не е бил сам в своето диво пътуване, приятели като Дейвид Бауи и Анди Уорхол, в един момент дори Мадона иска парче от младия талант. През 1985 г. излиза на корицата на The New York Times бос, просто защото не вижда смисъл от тази публичност и това внимание. Баския е човекът, който всички искат да докоснат.
По примера на Джеймс Дийн и Джими Хендрикс, Баския сякаш е видял всичко необходимо, а може би просто обществото не е имало възможност да му предостави повече. Дивият му живот винаги е водил до един фатален край, но според много биографи, това е било нещо напълно добре прието за него самия.
Зад това поведение се крие един самоук майстор, който отначало демонстрира една по-тъмна и недодялана страна, но човек трябва да се вгледа в някои от „примитивните“ творби и да има око за онова, което ще се разкрие пред картината. Точно това е разликата между обикновена драсканица на стената и това, което един човек представя на света. През 70-те години започват да рисуват графити, очаквано е, че метрото на Ню Йорк ще пострада най-много, но Баския и неговия приятел Ал Диаз ще пишат криптирани афоризми в някои от вагоните и сградите в Манхатан.
Мнозина смятат Баския за артист, който започва от нулата, но това не е точно така, баща му е успешен счетоводител, докато майка му подкрепя младежа и често го води в музея. Това е мястото, където младежът ще прекара най-много време. Някои от най-големите открития в изкуството стават по случайност, както и някои от най-големите научни. Спортът също има своите щастливи случайносто, когато Мохамед Али, тогава Касиус Клей, остава без колело, отива да се оплаче в полицията, но вместо да получи колелото си обратно, получава своя първи урок по бокс.
При Баския е сходна ситуация. През 1968 г. е ударен от кола, докато играе на улицата. Прекарва около месец в болница, а майка му носи книга, с която да запълни времето си. Вътре са поместени някои от анатомичните рисунки на Леонардо да Винчи и именно те ще го спечелят за фронта на изкуството. Първата му изложба е през 1981 г. и Баския е поканен в НПО, където да покаже своите творби. Въпреки конкуренцията от други 20 души, той продължава да изпъква със своите чудати творби. Така нареченото „The Radiant Child“ ще бъде избрано за победител и ще се разкрие в някои издания. Първата му картина е продадена за сумата от 250 хиляди долара. През 2013 г. е продадена отново за 48.8 милиона долара.
През следващите години ще има около 1000 картини и повече от 2000 рисунки. Някои ще са препратки към поп културата, други ще бъдат директно взети от градския му стил. Вдъхновението идва от Пикасо и дори Леонардо, чийто рисунки стигат до него в болницата. Баския се превръща в един от тъмнокожите герои на Ню Йорк. Въпреки невероятните му успехи, той продължавал да среща големи проблеми с расовата дискриминация и никога не спирал да се оплаква, че не може да си хване дори такси.
Онези, които са имали честта да го видят как работи, често се шегували, че мисълта изпреварвала движенията на ръката. Когато светът разбира, че авторът на много от странните и дори безумни драсканици, поне това е критиката в началото, е починал, колекционерите са първите, които започват да печелят, но играта с времето често може да създаде някои леки главоболия. Баския се превръща в символ за всеки млад артист, който иска да стигне до звездите, това не е лесна задача, но Баския показва, че няма нищо невъзможно, достатъчно е просто да се улови талантът.
