„Лошите момичета“: Емелин Панкхърст – една от най-опасните суфражетки

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.

Официално днес жените имат право да гласуват навсякъде по света, освен във Ватикана. На хартия това звучи чудесно и човек би се заблудил, че всичко вече е уредено и постигнато. Реално не една и две държави имат специфични рестрикции относно гласоподаването, което жените могат да упражняват. В Танзания, ако съпругът ти ти забрани да гласуваш, по-добре да го послушаш, защото иначе има право да се разведе с теб насила. В Оман жените трябва да гласуват също като съпрузите си, а в Египет жените трябва си махат никаба, за да бъдат допускани до избирателните секции, което те възприемат като нарушаване на правата им. На Запад тревата може и да е по-зелена, когато става дума за избирателно право, но ако се погледнат теми като правото на аборт, равнопоставено заплащане и свободата на употреба на противозачатъчни, ще се види, че дамите все още не са спечелили всички битки. Борбата за право на глас на жените има дълбоки корени и е процес, който продължава и до днес. Факт, който често се забравя и затова тези, които първи са започнали тази битка, остават забравени и встрани от историческата сцена. 

Суфражетки

Движението за права на жените се заражда още през XIX в., вследствие на последиците от  индустриалната революция и развитието на образованието и културата. Първите „борци“ за тези права са от САЩ, Великобритания и доминионите на Британската империя, които получават названието „суфражетки“ от английската дума за „избирателно право“. Реално борбата им обхваща много повече теми като правото на унаследяване, на образование и на равенство пред закона. Жените разчитат главно на миролюбиви начини за постигане на това – чрез протести, агитации и произнасяне на пламенни речи. Някои обаче избират и по-радикални методи, което им печели съмнителна слава. Една от тези жени, влиза в класацията на списание Тайм от 1999 г. за 100-те най-влиятелни личности на ХХ в. тъй като оформя светогледи и „разтърсва обществото по такъв начин, от който няма връщане назад“. Тя е основател на Женския социален и политически съюз и на Партията на жените, по баща е Гулден, но в историята остава с името Панкхърст.

Емелин Панкхърст

Емелин се ражда на 15 юли 1858 г. на улица Слоун, в Манчестър. По-късно тя ще твърди, че е родена ден по-рано, за да обвърже личността си с Денят на Бастилията – 14 юли и обяснявайки как този революционен ден поставя отпечатък върху живота й. Баща й – Робърт, започва от нищото и успява да изгради свой собствен бизнес и дори за няколко години е собственик на театър в Солфорд. Заедно със съпругата си – София имат общо 10 деца, като Емелин е най-голямата от петте им дъщери. Родителите са политически активни, а Робърт дори има няколко мандата в общинския съвет на Солфорд. Те подкрепят борбата срещу робството, понякога настаняват в дома си пътуващи активисти от САЩ, а една от книгите, която често се чете на децата преди лягане е „Чичо Томовата колиба“. По-късно Емелин пише „ Истинско щастие е, че имах късмета родителите ми да са лично ангажирани с великите движения на нашето време. Благодарна и щастлива съм, че при мен беше именно така.“ Домът им често е място, където се събират видни интелектуалци, споделящи радикални за времето идеи. Емелин е едва на 14 години, когато майка й я води на първото й събрание на суфражетки. Според спомените й – след него тя излиза убеден борец за правата на жените. По произход майка й е от остров Ман, където през 1881 г. за първи път се дават права на жените.

Това, което Емили, както й казват на галено, не прощава на родителите си е, че както е обичайно за онази епоха те приоритизират образованието на синовете си пред това на дъщерите си. Благодарение на състоянието на семейството си, тя има достъп до богата лична библиотека и много рано се научава да чете. Според митологията, обграждаща образа й, тя прочита първата си книга на 3 години, а на 9 г. вече е прочела произведения като „Одисея“ на Омир. Емелин не оставя въпроса за образованието в ръцете на родителите си, а подвластна на ранните идеи на суфражетките, заминава за Париж и се записва в „École Normale de Neuilly“. Освен с бродерия, момичетата в него изучават химия и литературознание. Там Емили се запознава с Наоми, дъщеря на френския водевилен писател Виктор Хенри Рошхорд и двете остават близки приятелки през целия си живот. 

Когато е на 20 години, Емили среща Ричард Панкхърст, заклет ерген и адвокат, който се бори за различни каузи като свободата на словото и промени в образователната система. И за двамата е любов от пръв поглед, която околните не одобряват. Това не ги спира през декември 1879 г. да си кажат взаимно „да“ в църквата „Свети Лука“, в Салфорд. Бракът им е щастлив и изпълнен с любов, тъй като те не само изпитва влечение един към друг, но и споделят еднакви политически идеали. Те имат общо пет деца, две от които умират в ранна детска възраст. Трите им дъщери – Кристабел, Силвия и Адела, следват пътя на майка си и стават граждански активисти и борци за правата на жените. Семейство Панкхърст превръща дома си на площад Ръсел в център на политическия и интелектуалния живот в града, където се събират социалисти, анархисти, суфражетки, радикали, хуманитаристи и въобще всички свободно мислещи хора. 

Ричард Панкхърст

В края на 80-те години на XIX в. Емили се отделя от идеите на Националното общество на жените суфражетки, тъй като те се борят само за правата на неомъжените жени. Според нея, избирателно право трябва да имат и омъжените, тъй като правото на глас на съпрузите им не кореспондира с личното им право на глас. С помощта на Ричард тя създава „Женска лига“, чието първо събрание се организира на 25.VII.1889 г. Тази организация се смята за радикална в своите възгледи, тъй като освен за избирателно право на омъжените и неомъжени жени, тя се бори за право на развод и унаследяване. В подкрепа на своята кауза те търсят връзки с движението на социалистите. Организацията не оцелява дълго и само година по-късно се разпада. През следващите години Емелин подкрепя неуспешните политически опити на съпруга си и става член на Независимата партия на труда, където започва да изгражда своите ораторски умения. Тя обръща внимание върху мизерните условия на жените-работнички в Манчестър, които работят и раждат децата си в изключително бедни и нехигиенични условия.

Животът на Емелин рязко се променя през 1898 г., когато докато е на гости на приятелката си Наоми в Швейцария, съпругът й – Ричард умира. Това, което остава след него е непрежалима тъга и множество дългове, които Емили се залавя да изплати. Тя продава семейната къща и се мести в по-скромно жилище на ул. Нелсън и й е дадена позиция в регистъра за раждания и смърт в Манчестър. През 1900 г. тя е избрана в Училищния съвет в Манчестър. 

Когато навършва 45 години, възгледите на Емелин за движението на суфрежетките стават по-радикални. Според нея дните на тихи протести са вече отминали. Дълги години тя протестира миролюбиво, но това не довежда до нищо съществено. Отговорът на правителството на Хърбърт Хенри Аскуит е много повече изпълнен с насилие – протестиращите жени биват бити и арестувани, а промени в закона не настъпват. На 10 октомври 1903 г. Панкхърст заедно с няколко свои сподвижници учредява „Социалният и политически съюз на жените“, който е за по-радикални действия с цел – получаване правото на глас. Когато обвиненията не закъсняват, Емелин отговаря ясно и категорично на нападките: „Защо жените да ходят на площада, където да ги бият и обиждат и което е още по-важно – да постигат много по-малко, отколкото когато нападат с камъни? Опитахме достатъчно дълго. Години наред се подчинявахме на обидите и нападенията. Жени заплатиха със здравето си за това. Жени загубиха живота си… постигаме повече, когато чупим стъкла, отколкото когато им позволявахме да трошат телата ни.“ Част от думите й се отнасят до покойната й сестра, която умира от сърдечен проблем след един изключително тежък престой в затвора, където я хранят насилствено, докато тя е обявила гладна стачка. Методите на властите са брутални и в своите спомени, Панкхърст споделя, че цял живот чува писъците на жените в килиите, докато се опитват да им дадат насилствено храна, използвайки тръби през устата и носа.

Панкхърст (в затворнически дрехи) описва първото си затваряне в затвора като: „като човешко същество в процес на превръщането му в див звяр“

Мотото на новото движение е „Дела, а не думи“. За година и половина, Емелин е арестувана повече от 11 пъти, като всеки път я освобождават по медицински причини, тъй като тя отказва да се храни, да пие вода и да спи. Постоянно обикаля в кръг килията си и се поддържа будна. Накрая властите винаги са принудени да я пуснат на свобода. Неизменно след излизането от затвора, тя бърза да се върне на трибуната и да подтиква своите последователи към действия. Най-честите методи на действия са протести, придружени от пламенни речи, гладни стачки и чупене на стъкла на обществени сгради. През годините обаче те стават още по-радикални. Приписват им се унищожаване на собственост, поставяне на бомби в домове, подпалване на ж.п. гари, изхвърляне на киселина в пощенски кутии, прерязване на телефонни линии, унищожаване на безценни произведения на изкуството. Дали всички тези престъпления са били извършени от нейното движение е спорно. 

Панкхърст е ужасена от писъците на жени, хранени насилствено по време на гладните им стачки. В автобиографията си тя пише: „Никога, докато съм жива, няма да забравя страданието, което преживях през дните, когато тези викове звъняха в ушите ми“

Определено след създаването на „Социалният и политически съюз на жените“ отношенията между полицията и суфражетките стават по-крайни. Дори е имало специално подготвени дами, които са действали като авангард при сблъсъци с униформените. В своите чадъри, под полите си и в дамските чантички те са криели палки, бухалки и пистолети, заредени с халосни патрони, които са използвали при стълкновения с полицията. Емелин става все по-креативна в методите си срещу полицаите. По време на една реч, тя стои на платформа, украсена с цветя и докато агитира пламенно властите настъпват към нея.  Жените около нея се качват на платформата, но когато полицаите пристигат се оказва, че под цветята има бодлива тел и те не могат да свалят жените и да ги отведат насила. 

Избухването на Първата световна война (1914-1918) слага край  на тежките сблъсъци, когато кръгът около Панкхърст рязко спира действията си. Вместо да извършват подривни дейности, дамите се записват доброволци, в помощ на родината. Емелин успява да установи приятелски отношения с военно-временния министър председател Лойд Джордж, като дори договаря жените да получат някакво парично възнаграждение за работата си по време н войната. С края на Голямата война идва и една немалка победа за движението. През 1918 г. на жените над 30-годишна възраст във Великобритания е дадено правото на глас. Причината за възрастовото ограничение е проста – страната търпи големи човешки загуби по време на войната и не искат да има повече жени с право на глас, отколкото има мъже гласоподаватели. Година по-късно, друг закон дава право на жените да имат председателство в Парламента.

След войната и постигнатите успехи на движението Емелин не може да продължи със същите брутални действия. Тя се отчуждава от две от дъщерите си – Адела заминава за Австралия и спомага за развитието на суфражисткото движение там, а Силвия е твърде пацифистки настроена и е срещу крайните действия на майка си. Отгоре на всичко ражда незаконно дете, което прекратява техните взаимоотношения. В годините след Първата световна война, Панкхърст е все по-притеснена от развитието на болшевишкото движение и дори става член на Консервативната партия и се кандидатира за техен представител. За съжаление кампанията й е прекратена поради влошаване на здравословното й състояние. Тя се оттегля в старчески дом в Хамстед, където издъхва на 14 юни 1928 г., на 69 годишна възраст.

Новината за смъртта й се приема тежко както във Великобритания, така и в САЩ. Процесията й е следвана от множество суфражетки и според вестник „Дейли мейл“ е като изпращане на генерал. През 1930 г. е издигната нейна статуя в градините „Виктория гардън“, като едната й ръка сочи към Сградата на парламента. През 2018 г. Партията на консерваторите прави опит да я премести оттам, който е посрещнато с бурно неодобрение. Макар и спорни, методите на Емелин се оказват резултатни и тя постига своите цели, поне донякъде, оставайки на следващото поколение да продължи битката.