Осми март (и) денят на бащата
Когато бях на три, родителите ми проявяваха низкото си чувство за хумор като ме питаха кого обичам повече. „Мама!“, отзовавах се аз на мига. „А тати?“, питаше баща ми с хитра физиономия. „Тати!“, променях си светкавично решението аз. След време се научих да реагирам адекватно на грозната провокация и на зададения въпрос започвах да повтарям като латерна „мама-тати-мама-тати“. Въпросът кой родител обичаме повече е вечна закачка на родителите, бабите и дядовците. Лошото е, че този въпрос понякога се разтяга в тегаво екзистанциално питане до момента, в който децата не пораснат и не установят, че любовта няма сравнителна степен.
Днешният ден, чието празнуване бива дефинирано от различните хора от комунистическо, през декадентско, излишно, назадничаво и преекспонирано, до задължително и уважително, ме навежда на една мисъл, която се върти из гънките на мозъка ми като досадна муха.
Разбира се, че майките трябва да имат своя специален ден, когато да получат цветя, подаръци и картички. Все пак собствен ден имат и Драгалевската малина, червения кожен стол и дори държавата Бурунди. Откъде обаче идва драстичната пропаст между честването на деня на майката и деня на бащата? Вероятно не знаете, но Денят на бащата е на 19 март според католическата традиция, на 26 декември според източноправославната и на третата неделя от месец юни в 30 държави. Още 23 държави го празнуват на различни дати. Но има ли за този ден цветя, подаръци и хейтърски текстове?
Виждам в тази разлика между двата празника символизъм. Нека бъде ясно: майката не е по-важна за едно дете от бащата. Нейното абсолютно единение с бебето трябва да приключи в момента, в който то излезе от утробата й и вдиша първата си самостоятелна глътка въздух. В психоанализата има едно понятие, наречено „името на бащата“ или бащина функция. Кратко и грубо обобщено, неговият смисъл се концентрира върху важността на ролята на бащата в отглеждането на едно дете. Той трябва да бъде този, който да „скъса връзката“ между майката и детето, да постави граници и да въведе „закона“. Бащата трябва да разделя, за да може детето да се впише в света, следвайки неговите правила. Тук не става дума за буквално разделяне, за граници с бодлива тел и физическо отдалечаване на малкото човече от неговата майка. А за жизненоважен, символичен процес, който позволява на „детето на мама“ да се превърне в човек. Преведено на ежедневен език, „името на баща“, онова, което носим от началото до края, означава, ако майката нарича своето отроче „слънчицето на мама“, бащата следва да каже, че „слънчицето“ има име, което трябва да се използва.
Но нека излезем малко от психоанализата. Бащата е фигурата, която винаги, волно или неволно, се превръща в модел за детето. Неговият строг глас осветлява мъгливите граници между добро и лошо. Неговото слово учи на живеене в света, който обитаваме. Бащите знаят кои са Pink Floyd и Led Zeppelin. Те могат да поправят счупеното влакче. Те знаят точно защо бирата не бива да се смесва с коняк. Само те знаят какво е „зеге“. И могат да ни научат как да подкараме колата с въртене на гумите. Техните похвали са редки, но ценни, а неодобрението им е малка смърт в душата на подрастващия.
От съвременните майки и бащи, бащите са по-симпатичната половина. Те могат да дискутират коликите на бебето, марките бебефони и най-новите методики за преваряване на вода, но в същото време могат ловко да превключат на тема автомобили, кръчми, велосипеди, пътувания, бизнес и медии. Способност, която много модерни майки губят покрай грижата за детето и до такава степен превзема когнитивните им функции, че не могат нито да чуват, нито да мислят за други неща. Вероятността да срещнете гневно настроена, изнервена майка е в пъти по-голяма от тази да се сблъскате с такъв баща. Разбира се, това се дължи и на факта, че често огромна част от отговорността и ангажиментите е поета именно от майките, но в не малко случаи те сами са избрали тази позиция. Защото знаят „по-добре“ и могат „по-добре“.
Та ако майките имат своя ден в годината, отреден единствено на тяхната роля в живота ни, то такъв ден би следвало да имат и бащите. И той би следвало да се празнува, обсъжда и отрича с не по-малка страст.
