„Вечната Аделайн“: Любовта е по-силна от вечността

Автор: Амелия Понд

Когато млад и симпатичен режисьор реши да прави филм за млада и красива жена, на всички е ясно, че картинката ще е повече от изпипана. Особено, когато в центъра й стои нежната и изящна Блейк Лайвли, за която, с ръка на сърцето си признавам, бих повярвала, че може да живее вечно.

Много хора биха определили „Вечната Аделайн“ като типичен женски филм. И може би той е именно такъв, защото засяга теми толкова близки до жените като красотата, истинската любов, специалната жена (а не иска ли всяка една от нас да е такава), вечната младост…

Запознайте се с Аделайн – тя е родена в началото на XX век и не остарява. След странен инцидент, Аделайн просто застива в края на своите 20 години и остава така година след година, почти век до наши дни. Историята много напомня на някои добри филми, които вече всички сме гледали, както и на един от любимите ми сериали в момента – „Forever“. Аделайн живее тихо и усамотено, без да остарява и с ден, година след година, доката запознанството с млад и чаровен мъж – в ролята Мишел Хюсман, не я кара да преосмисли вечния живот и доколко той си заслужава, ако не е споделен с някого.

Колкото и да се учудят някои честно мога да кажа, че най-големият плюс на филма не е Блейк Лайвли, макар тя да стои красива, вечна и изящна като статуетка, а прекрасният холандец Мишел Хюсман от „Игра на тронове“. Мишел изглежда като мъж, който би накарал дори шотландския боец да преосмисли рязането на глави в името на вечността. Към тях с малки роли се присъединяват Харисън Форд, като старата и загубена любов на Аделайн, Елън Бърстийн, като дъщеря й Флеминг и Кати Бейкър в съвсем малка роля.

Истината е, че „Вечната Аделайн“ е един приличен филм. Не е нищо специално или нищо особено от друга страна. Филм, който напомня на няколко други, но за сметка на това остава много добро впечатление, когато го изгледаш. „Вечната Аделайн“ е една идея по-бавен и една идея не толкова захаросан, колкото са повечето романтични истории от такъв тип и сигурно затова прави по-силно впечатление. Той, за разлика от други филми, се опитва да се извиси над ежедневното, над по-елементарните и пошли неща, над обикновеното, за да говори по-мъдро за любовта, сравнявайки я с вечността. На моменти му се получава добре, на моменти не.

Най-големият му плюс е, че стои като филм правен по книга. Една идея е по-капсолован, тъй като борави с прекалено малко парсонажи на голяма територия. Но за сметка на това, колкото и безумно да звучи историята, с която филмът обяснява неостаряващата Аделайн, това някак не дразни и ти му вярваш.

Като цяло филмът е доста приличен и перфектен за някоя събота или неделя. Препоръчвам го на всички романтични души, които имат вкус и обичат красиви хора и красиви кадри. И на тези, които обичат Мишел Хюсман. Сред които съм и аз.

„Вечната Аделайн“ е по кината от петък, 1 май.