Получаваме света, който заслужаваме

Вторият сезон на „Истински детектив“ свърши преди 10 дни и предизвика смесени коментари… Защо? Защото според много не оправда очакванията на феновете.

Денят е 22 юни, понеделник, часът е някъде към 19 ч., а аз съм на покрива на Мол Сердика, заедно с много други хора, тъй като HBO България са организирали автокино. Поводът е важен – започва вторият сезон на „Истински детектив“. Всички го очакват с нетърпение. Аз попадам в един Ford с двама непознати мъж и жена, които не спират да дрънкат, но всичко се оправя, след като мрачната „Nevermind“ на Ленард Коен започва да звучи от радиото и съответно на екрана вече тече шапката на новия сезон.

Признавам си веднага – първият епизод ме остави крайно недоволна. Помня, че се почувствах излъгана, прецакана и какво ли още не от Ник Пизолато. Очаквах нещо, а в крайна сметка получих объркан сюжет, дълги сцени, много крупни планове, странни реплики и минимално действие. Но бях една от малкото, които казаха твърдо, че това не е онова, което съм очаквала и съм доста разочарована. Помня една приятелка тогава каза, че до средата не е можела дори да схване сюжета. Тя беше другата, която беше посрещната с коментарите: „Еееее, ама много си гадна“.

В крайна сметка седмица и половина след финала на „Истински детектив 2“ решавам да го изгледам целия. Интернет е залят от лоши ревюта на сезона, Entertainment Weekly го нарича: „един от най-слабите сериали на лятото“, а разни хора във фейсбук, който напоследък явно е мерител за всичко, непрекъснато казват как този сезон е 10, 20, 30, N-брой пъти по-слаб от първия.

Първо, това изобщо не е най-слабият сериал на лятото, просто защото е много нива над обикновената телевизия, която някои удобно са решили да забравят и която доскоро ни заливаше отвсякъде. Не мога да сравня първи с втори сезон, просто защото за мен те са два различни сериала обединени единствено под общо име. Те нямат никакви допирни точки и нямат за цел да имат.

Макар началото на „Истински детектив“ да беше бавно и странно, сериалът продължи с приличен темпоритъм и нормален сюжет. Кримката, която иначе би донесла само по-ниска оценка за качеството му, беше подплатена със сюжетни линии с мафиоти, подкупни бизнесмени, министри, шефове на полицията и прочие. Секс, цици, псувни, думата fuck на всеки няколко минути, свирки (на Тейлър Кич и Винс Вон по-точно) и една оргия с порноактриси, на която Рейчъл Макадамс присъства, допълниха цветното действие.

За съжаление за Ник Пизолато, а може би и за нас, зрителите, това не направи сезона на „Истински детектив“ по-ясен и стегнат. Сюжетната линия – убийството на държавен служител, който работи с местен мафиот и участва в схема за закупуването на умишлено поевтинена земя, която едни богати хора да си разпределят – става толкова объркана в един момент, заради хилядите държавни служители и „мръсни“ шефове, полицаи и предприемачи, че накрая на никой не му пука кой е убиецът и защо всичко това се е случило. Но дори и да ти пука, трудно разбираш какво, по дяволите, се случва на финала.

Може би заради критиката, която отнесе за липсата на силни и независими женски персонажи в първи сезон, Ник Пизолато този път решава да вкара цели два такива, уви, доста еднотипни сами по себе си и стандартни – смели, секси, безстрашни, които в един момент започват да те дразнят, въпреки прекрасното изпълнение на Рейчъл Макадамс. Заради същата критика Пизолато очевидно се е отнесъл, защото финалът на целия сезон е толкова bitter sweet и предвидим, все едно го е писала жена. Жените, за съжаление, обичат да вкарват елемента на мелодрамата във всяко нещо, за което пишат. На повечето им се получава добре. Но това не важи за мъжете, които го правят.

Едно от най-хубавите неща за мен обаче, бяха изпълненията на Тейлър Кич и Винс Вон, за когото много хора бяха скептични. Но мафиотът му Франк Симиън е сдържан, зъл, на ръба да бъде клише за мафиот, но изпълнението на Вон го изкарва от там. Същото важи и за Кич, който за мен беше най-доброто попадение на този сезон. От първата свирка, която приятелката му прави, до последния му момент на екран, Кич е мрачен и праволинеен персонаж, който знае какво иска и какво трябва да направи, за да го получи. Не искам да подценявам Колин Фарел, който за мен играеше пародия на човек. Той е онзи тип американци, за които само слушаме, но не вярваме, че съществуват в действителност. Но те са там някъде из Калифорния и Тексас. И макар Фарел да е ирландец, което грам не му личи тук, и да звучи на моменти като картонен човек във филм, той е толкова истински и достоверен в своя свят и в своята малката мрачна вселена на „Истински детектив“, колко е възможно.

Рейчъл Макадамс е може би най-прецакана. Тя е стандартната жена полицай, която сме гледали хиляди пъти във всевъзможни сериали, като в този случай просто има малко по-мрачно минало. Но макар Макадамс да е прекрасна сама по себе си, това не може да спаси персонажа й от клишето, в което се превръща, особено във финалните кадри. Същото важи и за британката Кели Райли, която играе жената до силния Франк Симиън.

Ако има нещо, което Пизолато прави добре обаче, то това е да създаде наистина мрачна среда, да събере най-лошото в света и човека, и да ти го изплюе в лицето. Да ти покаже гнусната, гадна страна на света, за да ти каже, че „да, тя съществува и е тук, за да те ухапе за гъза, ако не внимаваш“. Пизолато ти показва, че гадният свят същестува и независимо какво правиш, това никога няма да се промени. Независимо колко хора умрат и колко хора се жертват доброволно… Защото, както е станало ясно, доброто отдавна не побеждава злото. Това беше изведено донякъде в първи сезон на „Истински детектив“, но тук, в сезон 2, то е още по-силно, по-ярко – свети от всеки кадър и ти се бута нагло в лицето.

Голяма част от негодуването срещу втория сезон на „Истински детектив“ е липсата на хепи енд, който въпреки всичко, беше направен в първи сезон и странно за този тип жанр, не подразни никого. Хората дори го очакваха с облекчение. Тук, на финала става ясно, че независимо кой е убиецът и кой е бил убит, независимо кой е корумпиран и кой не, нищо в гадния свят няма да се промени. Има една реплика, когато Рейчъл Макадамс казва на едно от момичетата, които проституират сред богаташите, че не всичко е чукане. И тогава тя я поглежда, като че ли е обезумяла и й отговаря просто: „Ето тук грешиш. Всичко е заради чукането.“

Втори сезон на „Истински детектив“ е сезонът, който ти казва, че доброто никога няма да победи злото. Жените винаги ще са третирани като обекти, а не като хора, и че гнусотията ходи предимно по хората. Ето това ми хареса на мен. Безнадежността на действителността. А дали сюжетът е объркан и оплескан? Може да се обзаложите. Финалът е скапан, за да не се обидят критиците и феминистите, но пък Вон, Кич и Фарел правят преглъщането на това по-лесно.

За финал ще кажа само, че за мен най-доброто нещо в сериала е великолепният саундтрак. От песента от шапката на Ленард Коен до мрачните акорди на Лера Лин, която пее в бара на Франк Симиън, музиката е на най-високо ниво.

Снимки: HBO