Каква религия е ислямът?
Прави ли са християните да смятат исляма за „религия на войната“? И защо всевъзможни ислямски фундаменталисти имат почти неограничено поле за действия? Дойче веле ни предлагаме мнения на две известни авторки от турски произход.
Преди четири години Тило Сарацин, авторът на силно оспорваната книга „Германия се самоунищожава“, призна в интервю, че издателството пожелало да замени думата „раса“ с „етнос“. Той признава, че приел с голяма доза безразличие тази и някои други предложения на издателството, които целели да премахнат част от взривоопасния заряд на текста. Поради това, навсякъде, където в книгата се говори за „етнос“, авторът всъщност има предвид „раса“.
Франкфуртската социоложка Наим Чакър вижда в тази подмяна израз на една обща тенденция в Германия. Според нея, етнос се използва като евфемистичен заместител на понятието раса. В този смисъл тя твърди, че Сарацин изобщо не е изолиран случай в Германия, а е пример за един общоприет модел на мислене в Германия, който се откривал във всички социални слоеве.
И все пак раса и етнос не са пълни синоними. Затова смесването на понятията, според Чакър, говори за неорасизъм, който постулира не толкова превъзходството на определени раси, колкото уж неизбежната разлика между определени култури и етноси.
„Чужд“ винаги изразява отношение
Наим Чакър е авторка на изследване за анатомията на ислямофобията в Германия. В него тя анализира подробно съдържанието на понятия като „свои“, „чужди“, „културна и религиозна идентичност“. Според нея отношението на мнозинството /т.е. германското немюсюлманско население/ към исляма по особено драстичен начин разкрива желанието за разграничаване от него: Ислямът се представя като „етническа“ религиозна общност и „затворена в себе си, хомогенна култура“.
„Така погледнато, мюсюлманите в германското общество се „редуцират“ до представата за исляма, макар те да е само един елемент от определящите ги характеристики, докато представителите на християнското мнозинство никога не биват възприемани само като последователи на Христовото учение“, пише Наим Чакър.
Тези „обичайни“ дискриминации маркират политическия, социалния и религиозния дебат в страната, заключава тя и пояснява, че дискриминацията не се дължи толкова на ислямския тероризъм, колкото надълбоко залегнали в обществото неорасистки възгледи, превръщащи исляма във „враг“, „чужда култура“ и „различен етнос“.
Култура на съмнението
На друг аспект от дебата за исляма акцентира социоложката и публицистка от турски произход Неджла Келек. Във фейлетон на страниците на швейцарския „Нойе цюрхер цайтунг“ тя пледира за по-критичен поглед на мюсюлманите към тяхната религия. Този процес на критично самовглеждане, съществувал в „златната ера на Дамаск и Багдад“ според нея, е бил твърде рано изоставен. В християнската религия, обратно, той започва от времето на Първия църковно-народен събор в Никея през 325 г. – тоест триста години преди появата на Мохамед, и не е спирал и до днес. Вярно, този процес не е вярвял равномерно, в него също е имало периоди на застой и регрес, но християните от рано осъзнават необходимостта да се спори около същината на тяхната религия.
В своята история, ислямът, за съжаление е пропуснал възможността да води подобен теологичен дискурс, заключава Неджла Келек. Затова приносът на ислямските мислители към филисофската история на човечеството през последните 500 години си остава направо оскъден и допуска широки полета за изява на всевъзможни сектанти.
Миролюбивите мюсюлмани ще си останат без аргументи пред фундаменталистите дотогава, докато приемат Корана като свещен текст, неподлежащ на критично вглеждане и тълкувание. В това отношение ислямознанието е в дълг пред обществото, смята Келек. Мюсюлманите са длъжни да започнат дискусията за своята вяра и да докажат, че тяхната религия действително има място в рамките на днешното светско общество. Всичко това обаче няма да се окаже достатъчно, ако страхът и боязънта си останат основните чувства, определящи отношението на мюсюлманите към Алах, предрича още социоложката Неджла Келек.
