И започнаха да пристигат сивите автобуси…

През януари 1941 Йозеф Гьобелс педантично записва в дневника си: „40 000 бяха очистени. Още 60 000 ще изчезнат“. С тези безстрастни изречения министърът на пропагандата говори за целенасоченото ликвидиране на болни хора, припомня Дойче веле.

От началото на 1940 година в германските болници, старчески домове и психиатрии систематично се умъртвяват хора, обявени за непълноценни. Сред тях има и десетки хиляди деца. Сивите автобуси, с които били събирани и откарвани жертвите, са увековечени с мемориали в редица германски градове като Берлин и Равенсбрюк.

Безпомощните хора са изпращани на смърт в газовите камери, умъртвявани са с медикаменти или просто са оставени да умрат от глад. Нацистката идеология смята психично болните и инвалидите за ненужен „баласт“, от който Германия е длъжна да се отърве.

„Добрата смърт“

„От 1939 година нататък, националсоциалистите подлагат на евтаназия около 300 000 души“, казва историкът Герит Хоендорф от Института за история и етика на медицината към Техническия университет в Мюнхен. Наскоро той публикува книгата си „Смъртта като избавление от страданията. История и етика на евтаназията в Германия от края на 19-и век насам“.

Националсоциалистическите убийства на болни хора, станали печално известни под кодовото име „Акция Т4“, са били безмилостна и безогледна форма на евтаназия. Нейни жертви стават хора от народностни групи, смятани от нацистите за „безполезни“ или „непълноценни“, както и нелечимо болни – хора с физически или психически увреждания, както и хора с отклонения в социалното поведение. А в последните години на войната се евтаназират и онези работници от принудителните трудови лагери, които са станали нетрудоспособни.

„Разрешение за унищожаване на малоценния живот“

Публикуваната през 1920 година книга „Разрешение за унищожаване на непълноценния живот“ подготвя идеологическата почва за по-сетнешните масови убийства. Нейни автори са психиатърът Алфред Хохе и юристът Карл Биндинг. Карл Биндинг развива теорията за „ненаказуемия акт на състрадание“. Според него този „акт на милосърдие“ е можел да се прилага към нелечимо болни, които са в съзнание и молят да бъдат отървани от страданията си, както и към онези болни, които не са в състояние да изразят волята си.

Основният въпрос обаче гласи: има ли право някой да решава дали един живот е пълноценен и нужен? По времето на националсоциализма някои лекари си присвояват това право и го упражняват стотици хиляди пъти. С ужасяващи последици.

Историческата отговорност

Герит Хоендорф смята, че това ужасяващо минало не бива да се забравя и днес, когато в съвременните общества отново се води дебат за евтаназията на тежко болни хора. Стотиците хиляди хора, избити под маската на милосърдието напомнят, че към темата трябва да се подхожда извънредно чувствително и отговорно.