Една не(до)волна част от Европа

Публикуваме един изключително интересен текст на Елица Златева за България и ЕС. Още много от нея в блога ѝ : http://eumyths.wordpress.com, който горещо препоръчваме да следите.

България стана член на Европейския съюз не по своя воля.

Тя се озова там по силата на историческата инерция, а не заради осъзната потребност да практикува ценностите на Съюза: зачитане на човешкото достойнство и правата на човека, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, плурализма, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството (списъкът е от член 2 на Договора за създаване на ЕС).

Всъщност, страната беше допусната в ЕС въпреки липсата на разбиране за тези ценности.

Днес България е настръхнала, зла и сърдита на Европа. Сърдита е, защото се опита, но не успя да подмени “вносните” и неясни за нея европейски принципи с комплекта от правила, които допреди еврочленството винаги й бяха помагали да оцелее: снишаване вместо достойнство, приемане на неравенството, недоверие вместо недискриминация, враждебност вместо толерантност, индивидуализъм вместо солидарност, беззаконие вместо правов ред, връзкарство вместо демокрация.

Преди 20 години българите избрахме ЕС не поради привързаност към свободата, демокрацията и правовия ред, а заради миража на благоденствието. Докато кризата не подложи европейската конструкция на изпитание, криво-ляво успявахме да поддържаме впечатление, че спазваме общите правила. Сърдитата България обаче не забеляза, че когато правилата започнат да не достигат или направо липсват, европейците ги заменят с ценности – добросъвестност, отговорност, солидарност, търпимост.

Днес европейското благосъстояние е в криза и ЕС основателно изисква неговите страни-членки да потвърдят ценностния си ангажимент. За България, а и за някои от останалите източни държави-членки (Унгария, Чехия, Румъния) е време за последен избор.

Няма никакво съмнение, че днешният конфликт върху жълтите софийски павета не е между богати и бедни, нито между свои и чужди. Той е между онези, които са убедени, че българският геном е непоправимо различен от европейския и другите, които искат да докажат обратното. Първите не се тревожат от вероятността България да остане бедна държавица в периферията на богатия ЕС, защото тяхната кауза е практикуването на демокрацията според местните разбирания и привички. Вторите отдавна са открили общото между себе си и „европейците” и вече се опитват да противодействат на закрепостяването на страната си в покрайнините на европейския блок.

Сегашният конфликт само на пръв поглед прилича на онзи, който България (уж) преодоля в началото на прехода преди 24 години. Разликата е, че тогава почти целият огромен ресурс на ЕС беше насочен към успешното приобщаване на младите източни демокрации. Кризата обаче оголи Съюза до ценностната му сърцевина. Енергията на ЕС в момента е насочена към изработването на нови правила, които да помогнат на европейската конструкция да устои на управленската неефективност, рецесията, неконкурентоспособността, апатията, евроскептицизма, национализма, ксенофобията и демографската бомба със закъснител. България вече не е част от дневния ред в Брюксел.

Тъжната равносметка е, че страната пропусна да се възползва от европейската готовност за подкрепа, когато тя беше в изобилие. Трагичният резултат от седемте години бездействие в ЕС се вижда в днешната оголена сърцевина на българското общество: пустота и отприщени първични енергии. Всепроникващото усещане за безнадеждност, което служи за фон на тази картина, идва от това, че няма начин пустотата да се представи за ценност, нито първичните енергии – да се впрегнат за установяване на справедлив порядък.

Излишно е обаче да разчитаме, че „европейците” отново ще дойдат да запълнят ценностния ни вакуум с наставления и пари. По-вероятно е да издигнат предпазна ограда. Всъщност, нейните подпорни стълбове вече са сложени – това са продължаващият правосъден мониторинг, недопускането в Шенген, недопускането в еврозоната, новите правила за достъп до еврофондовете... Предпазната мрежа пък в момента се изплита от удобно толерираната истерия в някои държави-членки заради отпадането от 1 януари 2014 на ограниченията за българи и румънци на европейския трудов пазар.

Най-страшното е, че по оградата се работи и от вътрешната страна. Сърдитата България е на крачка да артикулира тезата, че европейците я държат в изолация и по този начин й пречат да реализира потенциала си. Когато този аргумент бъде наистина хвърлен в лицето на Европа, оградата вече ще си е на мястото и по нея ще тече ток.

Разбира се, докато ЕС съществува, България ще остане формална част от него. Важният въпрос е как ще изглежда тогава Съюзът и как ще са разположени местата в залите, където ще се провеждат тогава европейските срещи. Ако България днес е в миманса, няма ли тогава да бъде свалена направо в галерията за публиката?

Има начин това да не се случи. Пустотата и първичните енергии няма да надделеят, докато поне част от хората в България осмислят и приемат като свои ценностите, върху които е изградена Европа. Тези хора и в момента настояват, че ЕС с неговите правила и ценности е решението, а не причината за националната катастрофа.

Ако обаче и тези последни будители бъдат пренебрегнати и заглушени, не чакайте спасение от никъде. Европа ще изгради бъдещето си със или без нас и ще се озърта в нашата посока, колкото да се убеди, че все още се влачим на опашката.