Да се върнеш на Кара дере

В последно време темата по казуса за застрояването на Кара дере до такава степен ме бе засегнала, че не смеех и да си спомням за хубавите моменти, които съм прекарвала там в продължение на 5 лета. Играта „застрояваме-спасяваме” на експерти, ветеран къмпингари, министри и медии остави нюанс на обреченост върху представите ми за неясното бъдеще на този земен Рай.

Спонтанно, тази година, реших да се върна там. След година и половина пауза, в която съдбата на местенцето се решаваше тенденциозно и политизирано.

В крайна сметка потеглихме към Кара дере.

Чакаше ме по същия начин, по който го оставих през 2013-та година. Преди дебатите.

Само че една идея по-пусто, по-обрасло и по-чисто. Пропускам плеядата с възхищения към екоактивистите, защото поставените чували за отпадъци все пак бяха пълни. Тоест очаква се някой, на който му се свие сърцето да остави тия пластмасови боклуци по ивицата на плажа, да отнесе някаква част от тях, което си работа, свършена наполовина. Радвам се на веселите табели за тоалетна, които трябва да спасяват от „тролове” ( разбирай всички, които не заравят биологичните си отпадъци, а в повечето случаи ги изоставят самотни в средата на някоя красива, горска пътека).

Иначе всичко си беше същото…

Пропускам и цяла галимация по разопаковане на палатката, създаване на тента от брезент и събирането на дърва за огъня.

Минавам към тюркоазеното и бебешкото синьо, в което се отпускаш. Нюансите на водата се менят както и времето в залива… Но дори и летните бури на Карадере не са чак толкова страшни. Особено за човек, който бойкотира всячески синоптичните прогнози. До такава степен, че гръм и мълнии в превод да значи „сложи ми банския и хавлия за всеки случай”. Факт е, че за няколкото непланувани дни преваля лековато за не повече от час. А облаците бързо бяха изтикани встрани от плажната ивица за още по-кратко време. Общо взето 80% слънчево, повей и тук-таме буря, носеща деструктивно-ромнтично настроение на разбито сърце.

Освен че бурята така и не се превърна в истинска буря, за моя радост имаше още един дисонанс на времето, който успях да присвоя за свое лично откритие. Забавянето на времето на Кара дере е равно на точно 2 часа. Иначе казано – надбягваш ежедневния ритъм на живота с не повече и не по-малко от 120 минути. Което си е същинско научно откритие. Три дни поред си мислех дълго, че сигурно е 12, 13, 14 часа. Бърза справка с мобилния ми телефон на самолетен режим установи, че става дума за 10 часа сутринта, а аз вече нямах друга работа, освен да лежа, да разпускам, да се пека и къпя в тюркоазеното… или бебешкото синьо…

На тръгване от Кара дере сърцето ми се сви, все едно заминавам в Америка. Последният ми поглед на изток е подразнен от две-три дървени постройки. Едната – импровизирана шатра от горски клони от къмпингарите предшественици, а втората – две-три каравани, отделени с ограда. Е, не всичко е същото, казвам си, няма го и барчето в края на ивицата, точно преди страшните, назъбени скали. Единственото заведение на този свят, което е там само за да ти спаси живота от глад и жажда, в случай че не си преценил достатъчно добре покупките. Поддържано на самотек и вдигнато на добра воля, а не за печалба. Барче с мисия …

Кара дере също има мисия – да ти покаже красотата в дивото съществуване, която води след себе си свободата и разбира се… самотата на момента, в който няма какво да правиш освен да останеш сам с мислите си.

Още снимки от Кара дере може да видите в галерията ни горе.