shareit

Рим, Джузепе и Кармела

| от | |

Иван Петрински

Обожавам този град, а толкова рядко ми се случва да го посетя. Тази смесица от древности и ултрамодерност, аромата на жасмин, та дори и прострените гащи по балкончетата и фасадите току до самите порти на Ватикана.

Както всеки път и сега, пристигнах точно, когато беше започнала транспортна стачка, а трябваше за два дни да направя няколко срещи из целия град. Още на летището, бакшишите бяха вдигнали тарифата на 60 евро до центъра, въпреки табелите с фиксирана цена от 40 евро. Оказах на няколко мърляча и чух 100 пъти зад гърба си „Ваф ан кульо”! Накрая един се съгласи да ме вози на апарат до Термини, където имах среща. Откара ме и таксиметърът показваше 45 евро. Слязох на площадчето пред гарата и се обадих на колежката, която трябваше да ме посрещне. Каза ми 15 минути, които преляха в два часа висене заедно с куфара ми, а Термини не е най-приятното място за човек, с вид на турист да се мотае по здрачаване. Накрая Моника пристигна, уговорихме се за следващия ден и ме откара до хотела, който си бях запазил предварително. Вечерта имах уговорка с двама колеги, да излезем да хапнем и да поговорим по работа. Лежах пред телевизора, а по него течеше на живо някакъв концерт в подкрепа на Роберто Савиано.

Масимо и Алесандро дойдоха точно навреме. Качихме се в колата и потеглихме с обичайното бързане за „една уникална тратория, близо до централата на телевизия РАИ, където ядат всички известни римляни”. Двамата отпред спореха ожесточено, от къде е по-пряко да се мине, а Масимо потресен, карайки с около 100 по паветата се обърна назад към мен и ми каза:
– Иван, как може един „миланезо” да ме учи как да карам в Рим!?!?!
Траторията наистина беше уникална, а храната невероятно, по стари римски рецепти. От тогава избягвам да си поръчвам „букатини аматришиана”, защото си развалям оня божествен вкус.

Рано сутринта си бях поръчал „шатъл”. Седях във фоайето на хотелчето и си говорех е рецепциониста, човек поразително приличащ на Том Хейгън от „Кръстникът”, който се оказа смесица между белгиец, хърватин и италианец. Тогава от вратата влетя едно дребно човече със сиво сако и бяло поло, който беше копие на Джо Пеши. Джузепе се оказа моят шофьор. Качи ме в огромен Рейндж Ровър и потеглихме към Чампино, където имах среща по работа. Попитах го от къде е и се оказа че е неаполитанец, а като разбра че знам кой е Савиано се оживи и ме попита от къде знам за него 4и дали и в България сме чували името му. Казах му че съм гледал и филма и съм чел и книгата преди това. Човекът беше изненадан и от дума на дума, започна да ми разказва историята си. Джузепе искал много да има бензиностанция. Наследил хубаво парче земя близо до Салерно от родителите си, което било на главен път и на оживено място, а наоколо, в радус от 15-тина километра нямало нито една бензиностанция. Джузепе инвестирал каквото имал за разрешителни, проекти и т. н., като сметнал че общата му инвестиция ще отиде към 100 000 евро. Бил обмислил и вариьнта да вземе кредит. Отишъл с готовата документация в общината в Салерно и сложил папката пред отговорния служител. Онзи прегледал бумагите и му казал: „Кеньор, много добре, всичко е в изправност.” Джузепе попитал, това означава ли че вече може да започва строежа, на което му било отговорено, че принципно да, но трябва да получи одобрението на „Човека”. Ставало въпрос за еидн от босовете на местен клан на Камората. Дори и общината била безсилна, без блатословията на силния човек. От немай къде, нашият човек отишъл при камориста и му изложил плановете си. Онзи също с опитно око прегледал документацията и казал нещо от рода на „Браво момче, всичко е перфектно, справил си се страхотно.” Само че, Джузепе трябвало да плати 50 000 евро „мано” за благословията и след това можел да започне строежа. Е, разбира се, щяло да се налага, от време на време да върши и дребни услуги на клана, но това били „дреболии”.

Прибрал се Джузепе в къщи, седял цяла нощ държал главата си, а на масата му седяла чаша вино. Много добре разбирал, какво бъдеще го очаква с тези „съдружници”. Сутринта събрал семейството си и им заявил:
– Местим се в Рим!
Дошъл в столицата и с останалите си пари си купил този лъскав джип, за да вози такива важни господа като мене: „Нали правилно постъпих, сеньор Дотторе?” Казах му че е прав, разбира се и че идвам от страна, в която едва ли не всеки град е един малък Неапол. След почти един ден разкарване из Рим, Джузепе ме стовари на Фиомичино и ми остави визитката си, заявявайки че в негово лице съм спечелил брат.

Наредих се на половинкилометровата опашка на чека и зачаках нервно. Почти закъснявах за самолета си. Точно да дойде редът ми и някаква индонезийка си изпусна куфара поне 5 пъти последователно и накрая вътрешностите му се рапиляха наоколо. Вече псувах. На полицая наблизо, това не му хареса и ме привика за обстоен преглед. Десет минути се събувах, обувах, свалях и слагах върху себе си дрехите си. Накрая бесен тръгнах по коридора и се заоглеждах за тоалетна. Влязох в едно магазинче и попитах едната продавачка, къде има тоалетна. Тя ми каза че тутакси ще ме заведе и ме хвана за ръка. Тръгнахме по някакъв страничен коридор, а тя бърбореше непрекъснато. Казваше се Кармела, беше красива, чернокоса девойка и нямаше мустаци. И не пускаше ръката ми, докато не ме заведе до сами вратата на WC-то. Започнах да се притеснявам. Вече си мислех че ще влезе с мен.Е не го направи. Разделихме се, а аз и казах че съжалявам че не сме се запознали на пристигане.

Мислех си, колко харесвам този град с лудите му хора, докато самолетът набираше височина, а Везувио се стопяваше някъде в далечината на юг.

 
 
Коментарите са изключени за Рим, Джузепе и Кармела