Психо

След медицинския за начало ме тикнаха в реанимацията. И ето един път през пролетта докарват един младеж – жертва на нещастна любов. Само да отбележа че, през пролетното време хормоните на някои хора бушуват и направо ги правят идиоти. Превъртат. След партита ги карат по болниците. Та, този младеж се беше опитал да се трови, ама някак не до край. Сложихме го на системи, пооправихме го. Наложи се да го стегнем с колани, тъй като буйстваше и през цялото време крещеше, че без нея не може, щял да се трепе пак, иначе ако вземем да го пуснем – ще ни избие всички до крак и така нататък.

Лежи си той увързан цял ден, вечерта ми нареждат да го преместя от реанимацията в обичайното отделение. Карам го аз със системата, бутам, колелцата скърцат. А той нещо се разсъни и ококори, отново започна да крещи и нарежда.

Ще ни трепе и прочее, изобщо пускаше ми същата плоча. Това ми дойде малко в повече и реших да го наредя, ама както аз си знам.

– Аха, така ли стана? – казвам – Не искаш да живееш? Ами окей, няма нужда тогава. Ей сега ще те уредя набързо да станеш донор на органи.

И му издърпвам абоката от ръката и откачам системата (*абоката – това е иглата, която се вкарва в кожата за интравенозна инфузия към маркуча от висящата система). Просто реших малко и аз да му полазя по нервите. Отстраняването на системата беше напълно безвредно, тъй като след две минути щяха да му я сменят с друга. Но, реших да търся ефекта.

И го карам по-нататък по коридора.

А той утихна. И ме гледа опулен, завит до носа с чаршафа. Приближаваме асансьора. И само да кажа, че можеше да го закарам до отделението по два начина: нагоре с един по-малък асансьор или по обиколния път – надолу през мазето и после покрай моргата, а оттам да го кача на втория лифт. Влизам значи с него навътре в асансьора, а влизащите след мен колеги ме питат кое копче да ми натиснат:

– Нагоре ли сте или надолу в моргата?

Аз се възползвам от ситуацията и им казвам:

– В моргата.

И гледам как лицето на младежа още повече побелява. Дори не се отличава от белия чаршаф. Чуваме го обаче, как леко започва да мрънка нещо нечленоразделно за лекарите – убийци.

Когато слязохме най-долу и го избутах от асансьора, той не се сдържа и се разкрещя колкото му глас държи:
– Помоооощ! Спасете ме, убиват ме!!!

Колегите ни хвърлят разсеяно по едно око и виждат, че човекът буйства, пък и е увързан с колани. И естествено в този му вид никой не му обръща внимание, което си е напълно нормално. И никой не му се притича на помощ, никой не се втурна да го спасява.
– Виж какво момче, това изобщо не боли, потърпи малко, всичко ще свърши за миг. Хоп-троп и готово. Взимат от теб каквото им трябва и това е.

А на момчето му личи, че изпада в паника. Той сигурно си мислеше, че е попаднал в някакъв междупланетен заговор. Зона В-51. Вероятно пред очите му са преминали за секунда всички кадри от филми с извънземни които е гледал на видео. Те отвличат хора, режат ги, пържат им органите с лазери, кълцат ги на парчета. Пълен шок и ужас……

Подминах естествено мрачния сектор и го качих на асансьора за отделението, където щеше да се възстановява през следващите няколко дни. Той не знаеше това и въобще не се ориентираше накъде го карам, а междувременно продължаваше да се опитва да изскубне ремъците.

А там на етажа, други колеги ме питат:

– Приключихте ли вече с него?

– Не, тъкмо сега го почваме – отвърнах им аз, поглеждайки нещастния Ромео.

А той вече на човек не приличаше, изглеждаше като призрак. Примиряваше се с нелеката си донорска участ……
Полежа няколко дни този човек, родителите му го прибраха. След година или повече, пристига с някакви бонбони и ми вика:

„Докторе, отървахте ме от оня свят, повече никога няма да правя такива глупости. Ама дори и да искам, след такава шокова терапия – хич не бих и опитвал…….“

Вижте и Сваляй прашките (+18) Николай Крижитски